Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Орденът и сега връзва ръцете ми, Виктор. Като работя там долу, виждам около себе си само смърт и в тялото ми започват да гният хиляди рани. Лешоядите на Ордена вече се хранят с плътта ми. — Със сурова решителност Ричард издържа погледа на Виктор. — Ще го направиш ли?
Виктор пак погледна хартийката. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна, докато изучаваше думите в ръката си.
— Макар че тези думи са си живо предателство, на мен ми харесват. Ще го направя.
Ричард го потупа по рамото и му се усмихна окуражително.
— Добър човек си ти. Сега погледни — тук ще сложим постамента. — Ричард повдигна платното достатъчно, че да се открие основата на статуята. — Изсякох ти равна повърхност с наклон под нужния ъгъл. Не знаех къде ще са дупките на отливката, затова оставих на теб да пробиеш дупките и да ги запълниш с олово за сглобките. Когато закрепиш постамента, ще пресметна ъгъла на дупката, която ми трябва за стрелката.
Виктор кимна.
— Пилонът за стрелката скоро ще е готов. Ще ти направя свредел с нужния размер.
— Добре. Ще ми трябва и кръгла пила, за да мога финно да напасва на дупката.
— Ще я имаш — каза Виктор, докато и двамата се изправяха. Той махна към покритата статуя. — Как ми се доверяваш, че няма да я погледна, докато се занимаваш с грозните си статуи долу?
Ричард се засмя.
— Знам, че искаш повече от всичко на света да зърнеш благородството на тази статуя в завършения й вид. Не би си провалил сам това удоволствие.
Виктор избухна в характерния си гърлен смях.
— Май си прав. Ела след работа да хапнем лардо, да поговорим за красотата на камъка и за някогашния свят.
Ричард почти не го чу. Взираше се в нещо добре познато. Макар и покрито за очите му, то не бе скрито за душата му.
Вече беше готов да започне с полирането. Да извае плът в камъка.
С наведена глава, увита в шал, за да се предпазва от пронизващия зимен вятър, Ничи бързаше по тясната алея. Един мъж, идващ отсреща, се блъсна в рамото й, но не защото бързаше, а просто защото като че ли не го интересуваше къде ходи. Ничи хвърли яростен поглед към празните му очи. Яростта й потъна в бездънен кладенец от безразличие.
Притисна вързопа със слънчогледово семе по—здраво към корема си и продължи по калната алея. Движеше се близо до грубите дървени стобори на сградите, за да не я лъскат минувачите, които вървяха в обратна посока. Хора скупчени на групички, за да се спасят от внезапното влудяване, вървяха по алеята към улицата отзад в тьрсене на стаи, храна, дрехи, работа. По—нататък се виждаха хора, насядали по земята, подпрени по стените на сградите от другата страна на улицата, със зареяни погледи, които дори не виждаха трополящите по улицата каруци, прекарващи материали за строежа на императорския дворец. Ничи искаше да стигне до хлебарницата. Казаха й, че днес може да има масло. Искаше да купи масло за хляба на Ричард. Той щеше да се върне за вечеря — така бе обещал. Искаше да му направи вкусно ядене. Той трябваше да яде. Вече бе поотслабнал, макар че така добре оформените му мускули изпъкваха още по—привлекателно. Плътта му бе като статуя — като статуите, които тя бе виждала навремето, много отдавна.
Спомни си как като малка слугите на майка й правеха питки от слънчогледово семе. Успя да купи достатъчно, за да може да му направи слънчогледова питка и може би дори щеше да намери масло, за да я намаже.
Обземаше я все по—голяма тревога. Откриването бе след няколко дни. Ричард каза, че статуята му ще е готова. Изглеждаше спокоен — като че бе постигнал някакъв вътрешен мир.
Приличаше на човек, примирил се с неизбежната си екзекуция.
Когато говореше с нея, умът му изглеждаше далеч от разговора и очите му излъчваха онова качество, което тя толкова ценеше. Това бе единствената й останала надежда в тази пустош, наречена живот, в това нещастие, наречено битие. Хората около нея чакаха само смъртта. Само в очите на баща си, когато бе малка, и още повече сега, в очите на Ричард, бе намерила доказателство, че има нещо, заради което си струва да се живее, което осмисля съществуването.
Спря, стресната от звука на камъчета, подрънкващи в празно канче. Не можеше да сбърка този звук. Цял живот бе служила на нуждаещите се, но колкото и да се стараеше, канчето на някой нещастен просяк пак я стигаше, дрънчейки във вик за помощ.
Не можеше да му откаже.
Очите й се изпълниха със сълзи. Толкова искаше да приготви на Ричард хляб с масло, но имаше само едно сребърно пени, а този просяк нямаше нищо. Тя поне си имаше хляб и слънчогледово семе. Как може да иска масло за хляба и питката на Ричард, когато този човек си няма нищичко?