Нож от блянове

— Припасите ни за… — почна тя и сякаш умореният й глас се оказа последната сламка, порутената сграда за сетен път нададе отчаян стон и рухна с трясък, който за миг заглуши взривовете.

— Ще се погрижа да получите каквото ви трябва — каза Ролан, докато вдигаше над лицето си черното було. Джорадин му подаде още едно копие и кръглия щит, а той го окачи на дръжката на ножа на колана си, след което я сграбчи за китката на дясната ръка и я вдигна да стане. — Трябва да побързаме. Не знам с кого танцуваме копията, но днес Мера’дин ще танцуват.

— Алдин, ще вземеш ли Мейгдин? — Само това успя да попита, преди Ролан да я задърпа след себе си.

Погледна през рамо и видя как Алдин вдигна в прегръдката си примрялата Мейгдин. Джорадин държеше Ласайл за ръката също толкова здраво, колкото Ролан — нея. Тримата Лишени от братя поведоха шествие от облечени в бяло мъже и жени. И едно момче. Лицето на Терил беше мрачно. Файле зашари с пръсти в ръкава си — никак не беше лесно с широката длан на Ролан, стиснала я над лакътя, и те се свиха около ръбестата дръжка на камата й. Каквото и да ставаше извън градските стени, до вечерта тази кама сигурно щеше да й потрябва.

Перин затича по криволичещата между шатрите улица. Никой не се мяркаше пред очите му, ала през грохота на взривяващите се огнени кълбета и мълнии ушите му успяваха да доловят и други шумове от битка. Трясък на стомана в стомана. Викове на мъже, убиващи или издъхващи. Мъжки крясъци. По лявата му страна се стичаше кръв от рана в главата, усещаше как капе и по десния му хълбок, там, където го беше одраскало копие, кръв се цедеше и по лявото му бедро от копие, забило се по-дълбоко. Не всичката кръв по него бе негова. От отвора на ниска тъмна шатра надникна нечие лице и бързо се скри. Детско лице, при това уплашено, не първото, което беше видял дотук-Шайдо бяха притиснати толкова силно, че много деца бяха останали. Рано беше да мисли и за това. Виждаше градските поти над ниските шатри, вече на по-малко от стотина крачки. Отвъд тях беше крепостта и Файле.

Двама забулени Шайдо притичаха покрай една права шатра с мръс-нокафяво платнище, стиснали копията готови за бой. Но не за него. Гледаха към нещо наляво. Той им налетя, без да спре бяга си. И двамата бяха по-едри от него, но силата на устрема му събори и двамата и докато падаха, Перин вече бе влязъл в схватка. Чукът му се стовари под брадичката на единия, докато в същото време не спираше да мушка другия, ножът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Чукът се надигна и се стовари в лицето на първия, плисна кръв, надигна се и се стовари отново, докато Перин мушкаше с другата ръка. Мъжът с премазаното лице изрита веднъж. Перин се изправи. Другият лежеше неподвижно, зяпнал с изцъклени очи в небето.

Някакво смътно движение отляво го накара да скочи вдясно. Меч изсвистя във въздуха там, където допреди миг беше шията му. Мечът на Ейрам. Някогашният Калайджия също беше понесъл рани. Кръвта бе засъхнала на половината му лице като чудата маска, по палтото на червени ивици се стичаха вадички кръв, а очите му изглеждаха изцъклени като на труп, но продължаваше да танцува с меча в ръцете си. Миризмата му бе миризма на смърт. Смърт, която търсеше.