Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Единият от тях беше почти юноша — на деветнадесет или двадесет години — и макар да беше едва десет часът, пиеше джин с вода и пушеше пура: съдейки по подпухналото му лице, той доста често се бе отдавал на тези забавления през последните една-две години от своя живот. Срещу него, зает да разбутва огъня с върха на десния си ботуш, седеше груб, вулгарен наглед човек на тридесетина години с жълтеникава кожа и дрезгав глас; той очевидно имаше онези познания за живота и свобода на държане, които се придобиват в долнопробни кръчми, край маси за билярд. Третият, находящ се в заведението, беше човек на средна възраст в много вехт черен костюм; беше блед и измъчен на вид; той непрекъснато шареше нагоре-надолу из стаята, спираше от време на време да погледне много загрижено през прозореца, сякаш в очакване на някого, после отново продължаваше своя ход.
— Най-добре ползувайте мойта самобръсначка тази заран, мистър Айърсли — рече човекът, който разбутваше огъня, намигайки скришом на приятеля си, юношата.
— Не, благодаря, няма да ми е нужна; надявам се, че ще съм вече излязъл след около един час — припряно отвърна другият. После отиде пак до прозореца и като отново се върна разочарован, въздъхна дълбоко и напусна стаята; двамата приятели невъздържано прихнаха да се смеят.
— Ей, никога не съм виждал по-голям майтап — рече джентълменът, който бе предложил самобръсначката, чието име, изглежда, беше Прайс. — Никога! — Мистър Прайс подсили твърдението си с псувня, а после отново се засмя; естествено засмя се отново и момчето (което смяташе другаря си за един от най-прекрасните хора на света).
— Вие едва ли ще повярвате — обърна се Прайс към мистър Пикуик, — че този симпатяга направи вчера седмица, откакто е тук, а нито веднъж още не се е бръснал, защото е толкова сигурен, че ще си излезе след половин час: предпочита да отложи тази работа за в къщи.
— Горкият човек! — съжали го мистър Пикуик. — Наистина ли има толкова голяма вероятност да се оправят неговите злополучия?
— Каква ти вероятност, дявол да го вземе — отвърна Прайс. — Няма ни помен от такава. Обзалагам се, че няма никаква вероятност той да се разхожда свободен по улиците и след десет години. — Казвайки това, мистър Прайс щракна презрително с пръсти и позвъни със звънчето.
— Дайте ми лист хартия, Круки — заръча мистър Прайс на прислужника, който по облекло и общ вид приличаше на нещо средно между фалирал скотовъдец и обявен в несъстоятелност джелепин, — също и чаша грог, Круки, чувате ли? Ще трябва да пиша на баща си и имам нужда от възбудително, иначе няма да мога да го тръсна, както му се пада на старика.
Излишно е да казваме, че при тези остроумия младият му другар едва не примря от смях.
— Точно тъй — рече мистър Прайс. — Никога да не клюмваме. Всичко е шега, нали?
— Браво! — възкликна младият джентълмен.
— Момче с висок дух си ти наистина — забеляза Прайс. — Видял си нещо от живота.
— И още как! — отвърна юношата, който бе виждал живота само през замърсените стъкла на вратата на кръчмата.
Мистър Пикуик доста осезателно отвратен от този разговор и от двете лица, които го водеха, тъкмо щеше да запита дали не може да бъде настанен в отделна стая, когато влязоха двама или трима непознати с изискана външност; а щом ги зърна, момчето хвърли пурата си в огъня, прошепна на мистър Прайс, че те пристигнали „да го оправят“ и се уедини с тях в другия край на кафенето.
Изглеждаше обаче, че нещата нямаше да се оправят толкова бързо, колкото предполагаше младият джентълмен, защото от последвалия дълъг разговор мистър Пикуик волю-неволю дочуваше по някой гневен израз относно непристойно поведение и многократно опрощение. Накрая много ясно се чу най-възрастният джентълмен да упоменава затвора на Уайткрос Стрийт, при което младият джентълмен, без оглед на своето самочувствие, своя висок дух и своите познания върху живота, отпусна глава на масата и горчиво се разрида.
Много доволен от внезапно сломената дързост на младежа и от действително омекотеното му държане, мистър Пикуик позвъни и биде заведен по собствено желание в отделна стая, обзаведена с килим, маса, столове, бюфет и софа; и разкрасена от огледало и разни стари гравюри. Тук той има̀ щастието да чуе над главата си изпълнението на пиано на мисис Намби, докато му приготвяха закуската; когато закуската пристигна, пристигна и мистър Пъркър.