Гравитационна дъга [bg]

— Беше някаква буква.

— Не е ли „Ч“?

— Добре де, „Ч“. С думите, които измисляха, те бяха като деца на прага на овладяването на езика. Онова нещо ми изглеждаше като ектоплазма968, придобила осезаем вид върху масата, под въздействието тяхната обща воля. Устните им не помръдваха. Провеждаха сеанс. Тогава разбрах, че Блицеро ме е прекарал през една граница. Най-после ме бе впръснал в неговото лично пространство, без никакъв болезнен спазъм. Бях свободна. Зад мен в коридора се бяха струпали мъже и преграждаха пътя ми обратно. Ръката на Дроне се потеше върху ръкава ми. Той беше любител на пластмасите. Почукваше с нокът по голяма прозрачна африканска маска и наостряше уши: „Чувате ли? Тъй звъни истинският полистирол…“ и в моя чест се прехласваше по един тежък бокал от метилмета-крилат, копие на Светия граал… Стояхме до реакторна кула. Миришеше силно на разтворител. От екструдера в основата на кулата със съскане излизаха прозрачни пръти от някаква пластмаса и навлизаха в охладителни канали или в модулатор. Горещината просто затискаше помещението. Помислих за нещо много дълбоко, черно, лепкаво и гъсто, което захранва този завод. Отвън забръмчаха мотори на коли. Всички ли си тръгваха? Защо бях там аз? Около мен се виеха безкрайни пластмасови змии. Ерекциите на моите придружители напираха да изпълзят през отворите в дрехите им. Можех да правя каквото искам. Блестящо черно и дълбоко. Коленичих и започнах да разкопчавам панталоните на Дроне. Но други двама ме хванаха за ръцете и ме замъкнаха в съседен склад. Останалите ги последваха или влязоха през други врати. Ред след ред огромни дълги стиролови или винилови завеси във всички възможни цветове, матови и прозирни висяха от тавана и пламтяха като северното сияние. Усещах, че някъде зад тях има публика, която очаква нещо да започне. Дроне и мъжете ме проснаха върху надуваем пластмасов дюшек. Накъдето и да се оглеждах, виждах отчетливо разпадане на въздуха или на светлината. Някой каза „бутадиен“ а на мен ми се счу було, тлен… Бяхме обгърнати от призрачна белота, окръжаваше ни шумолене и почукване на пластмаса. Взеха ми дрехите и ме облякоха в екзотичен костюм от някакъв черен полимер, много пристегнат в талията и отворен в чатала. Чувствах го като жив върху мен. „Хич не помисляйте за кожа или атлаз — потръпна Дроне. — Това е Имиполекс, материалът на бъдещето.“ Не мога да опиша неговия аромат или какъв беше на опип, удоволствието и разкоша. Още в момента, когато докосна зърната на гърдите ми, те се издуха и сякаш молеха да бъдат захапани. Исках да го усетя върху путката ми. Никакви дрехи, нито преди нито след това, не са ме възбуждали тъй както Имиполексът. Обещаха ми сутиени, комбинезони, дълги чорапи, рокли от същия материал. Дроне бе препасал гигантски имиполексов пенис върху своя. Аз потърках лице в него, тъй възхитителен беше… Между стъпалата ми зееше бездна. През главата ми лудешки се надпреварваха вече неразличими предмети, вещи, спомени. Порой. Аз изхвърлях всичко това в някаква празнота… От темето ми бликаха яркоцветни спираловидни халюцинации… дрънкулки, забавни реплики от диалог, предмети на изкуството… Аз ги пусках всичките. Нищо не задържах. Това ли беше „подчинението“, да освобождавам всички тях?