Гравитационна дъга [bg]

— Все забравям да питам Танац какво е станало с Готфрид. На Танац му бе разрешено да остане при батареята. Мен обаче ме взеха: заедно със самия Блицеро ме откараха с кола „испано сюиза“ през сивата мъгла и природа, до един нефтохимически завод, който от дни сякаш ни преследваше неотстъпно като колело на хоризонта, струпани заедно изпотрошени черни кули в далечината, непрестанно горящ пламък на върха на тръба. Това беше Замъкът966: Блицеро погледна натам, готвейки се да проговори, и аз казах: „Замъкът“. Устата се усмихна бързо, но разсеяно, окръжените от бръчки вълчи очи бяха се отправили, дори отвъд пределите на тези дресирани питомни телепатични мигове за домашно ползване, някъде към техния животински север и упорството на недостъпна за въображението ми безпощадна периферия на смъртта, непримирими клетки с едва-едва мъждукаща светлинка вътре в тях, преживяващи само от лед или дори без него. Той ме наричаше Катье. „Ще видиш, че номерът ти няма да мине отново. Този път няма да мине, Катье.“ Не се уплаших. За мен бе разбираемо такова безумие или халюцинациите на дълбоката старост. Отпуснал вертикално надолу крила сребристият щъркел летеше в нашата въздушна струя, с едва-едва приведени клюн и чело, изпънати назад леко увиснали крака, и тилен сноп пера с формата на пруски възел967: върху блестящите му повърхности пробягваха бързи черни спирали на лимузини и щабни коли по алеята към главната кантора. В края на паркинга видях двуместен лек самолет. Лицата на седящите в него ми се сториха познати. Известни ми бяха от филмите, там бяха импозантността и властта, те бяха важни хора, но разпознах само един: генералният директор Смарагд, от Леверкузен. Възрастен мъж с бастун, всеизвестен медиум преди Войната, а изглежда дори и сега. „Грета — усмихна се той, опипвайки за ръката ми. — Ах, ето че всички сме тук.“ Но другите не откликнаха на чара му. Всички очакваха Блицеро. Среща на благородници в Замъка. Те влязоха в заседателната зала. С мен остана асистентът Дроне, високо чело, прошарена коса, непрекъснато бърникаше нещо по вратовръзката си. Беше гледал всички мои филми. Преместихме се между съоръженията. Виждах ги през прозорците на заседателната зала, седнали около кръгла конферентна маса, в чийто център имаше нещо. Сиво, пластмасово, светлината играеше по повърхностите му. „Какво е това?“ — попитах кокетно Дроне, който ме отведе настрана, за да не ни чуват другите. — „Мисля, че е за Ф-Агрегата“ — прошепна той.

— „Еф“ ли? — чуди се Слотроп. — Сигурна ли си, че е било Ф-Агрегат?

— Беше някаква буква.

— Не е ли „Ч“?

— Добре де, „Ч“. С думите, които измисляха, те бяха като деца на прага на овладяването на езика. Онова нещо ми изглеждаше като ектоплазма968, придобила осезаем вид върху масата, под въздействието тяхната обща воля. Устните им не помръдваха. Провеждаха сеанс. Тогава разбрах, че Блицеро ме е прекарал през една граница. Най-после ме бе впръснал в неговото лично пространство, без никакъв болезнен спазъм. Бях свободна. Зад мен в коридора се бяха струпали мъже и преграждаха пътя ми обратно. Ръката на Дроне се потеше върху ръкава ми. Той беше любител на пластмасите. Почукваше с нокът по голяма прозрачна африканска маска и наостряше уши: „Чувате ли? Тъй звъни истинският полистирол…“ и в моя чест се прехласваше по един тежък бокал от метилмета-крилат, копие на Светия граал… Стояхме до реакторна кула. Миришеше силно на разтворител. От екструдера в основата на кулата със съскане излизаха прозрачни пръти от някаква пластмаса и навлизаха в охладителни канали или в модулатор. Горещината просто затискаше помещението. Помислих за нещо много дълбоко, черно, лепкаво и гъсто, което захранва този завод. Отвън забръмчаха мотори на коли. Всички ли си тръгваха? Защо бях там аз? Около мен се виеха безкрайни пластмасови змии. Ерекциите на моите придружители напираха да изпълзят през отворите в дрехите им. Можех да правя каквото искам. Блестящо черно и дълбоко. Коленичих и започнах да разкопчавам панталоните на Дроне. Но други двама ме хванаха за ръцете и ме замъкнаха в съседен склад. Останалите ги последваха или влязоха през други врати. Ред след ред огромни дълги стиролови или винилови завеси във всички възможни цветове, матови и прозирни висяха от тавана и пламтяха като северното сияние. Усещах, че някъде зад тях има публика, която очаква нещо да започне. Дроне и мъжете ме проснаха върху надуваем пластмасов дюшек. Накъдето и да се оглеждах, виждах отчетливо разпадане на въздуха или на светлината. Някой каза „бутадиен“ а на мен ми се счу було, тлен… Бяхме обгърнати от призрачна белота, окръжаваше ни шумолене и почукване на пластмаса. Взеха ми дрехите и ме облякоха в екзотичен костюм от някакъв черен полимер, много пристегнат в талията и отворен в чатала. Чувствах го като жив върху мен. „Хич не помисляйте за кожа или атлаз — потръпна Дроне. — Това е Имиполекс, материалът на бъдещето.“ Не мога да опиша неговия аромат или какъв беше на опип, удоволствието и разкоша. Още в момента, когато докосна зърната на гърдите ми, те се издуха и сякаш молеха да бъдат захапани. Исках да го усетя върху путката ми. Никакви дрехи, нито преди нито след това, не са ме възбуждали тъй както Имиполексът. Обещаха ми сутиени, комбинезони, дълги чорапи, рокли от същия материал. Дроне бе препасал гигантски имиполексов пенис върху своя. Аз потърках лице в него, тъй възхитителен беше… Между стъпалата ми зееше бездна. През главата ми лудешки се надпреварваха вече неразличими предмети, вещи, спомени. Порой. Аз изхвърлях всичко това в някаква празнота… От темето ми бликаха яркоцветни спираловидни халюцинации… дрънкулки, забавни реплики от диалог, предмети на изкуството… Аз ги пусках всичките. Нищо не задържах. Това ли беше „подчинението“, да освобождавам всички тях?

— Нямам представа колко дълго са ме държали там. Спях, събуждах се. Появяваха се и изчезваха мъже. Времето бе изгубило смисъл. Една сутрин се озовах извън вратите на завода, гола, на дъжда. Там нямаше никаква растителност. Нещо беше изхвърлено там под формата на огромно ветрило в продължение на много километри. Някакви катранести отпадъци. На ракетната площадка трябваше да се връщам пеша. Всички бяха заминали. Танац ми бе оставил бележка, молеше ме да опитам да стигна до Свинемюнде. Очевидно нещо бе станало на ракетната площадка. На тази поляна цареше тишина, каквато само веднъж бях усещала преди. Веднъж, в Мексико. В годината, когато бях в Америка. Бяхме навлезли много дълбоко в джунглата. Стигнахме до голяма каменна стълба, обрасла с пълзящи растения, покрита с гъби и многовековна гнилоч. Другите я изкатериха до върха, но аз не можах. Там беше същото като онзи ден с Танац в боровата гора. Усещах очакващото ме там горе безмълвие. То не очакваше тях, а мен, единствено мен… моето лично безмълвие…