Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Гневът няма да помогне — тихо изрече Мартин.
— Така ли? Е, ами тогава какво ще помогне? Да им се извиним? Да им кажем, че никога вече няма да се бъркаме в ужасните им гадни игрички, така че, моля ви, накажете ни с мъмрене и ни върнете обратно? — Тя сви юмруци и замахна във въздуха. — Мамка му! Писна ми тези чудовища да ме бутат, да ме следят, да ме плашат, да ме… манипулират!
— Рени… — започна Мартин.
— Не ми казвай да не се ядосвам! Ти нямаш брат, който лежи в болница под карантина. Ти нямаш брат, който е растение, поддържано от системи, нали? Брат, който е разчитал на тебе да го пазиш.
— Не, Рени, нямам. Те не са причинили на семейство ми такова зло, както на твоето.
Рени осъзна, че плаче, и избърса сълзите с опакото на ръката си.
— Извинявай, Мартин, но…
Вратата на килията издрънча и се отвори. Същите двама полицаи застанаха там — злокобни черни силуети в сумрачния коридор.
— Елате. Ползващият се с благоволение преди всички други желае да ви види.
— Защо не избягаш? — настоятелно прошепна Рени. — Можеш да се скриеш някъде и после да ни помогнеш да избягаме. Не мога да повярвам, че няма поне да се опиташ.
В погледа на !Ксабу, макар и филтриран от маймунското изражение, се четеше болка.
— Няма да ви оставя така, след като не знаем почти нищо за това място. Освен това, ако искат да засегнат съзнанието ни, заедно сме по-силни.
Първият полицай ги погледна през рамо, подразнен от шепота им.
Изкачиха се по дълго стълбище и влязоха в просторна зала с излъскан каменен под. По формата и височината на покрива Рени предположи, че се намират в някоя от пирамидите, които беше видяла от автобуса. Тълпа тъмнокоси хора, облечени в най-различни церемониални одежди, повечето — с пелерини, подобни на полицейските, се щураха във всички посоки. Тази навалица, в която цареше припряност и вманиачена енергичност, не обърна почти никакво внимание на пленниците — единствените, които проявиха някакво любопитство към тях, бяха шестимата въоръжени стражи, охраняващи вратите в дъното на коридора. Тези яки мъже имаха шлемове с формата на животински муцуни, още по-зловещо реалистични от тези на полицаите, дълги, старинни на вид пушки и много функционални наглед палки и изглеждаха така, сякаш биха се зарадвали на всяка възможност да ударят някого.
Щом Рени и останалите се приближиха, редиците очаквателно се изпънаха, но след като много внимателно огледаха емблемите на полицаите, стражите неохотно отстъпиха встрани и отвориха вратите. Набутаха Рени и приятелите й вътре, но полицаите останаха отвън. Вратите се затвориха отново.
Намираха се сами в стая, горе-долу толкова голяма, колкото и предишната зала. Каменните стени бяха изрисувани със сцени от фантастични битки между хора и чудовища. В средата на стаята, сред светлото петно, хвърляно от огромен гротесков електрически свещник, стоеше дълга маса, оградена с празни столове. Столът в дъното й беше значително по-висок от останалите и имаше балдахин с формата на слънчев диск, сияещ през облаци, който изглеждаше направен от чисто злато.
— Съветът не е тук. Но си помислих, че ще ви е интересно да видите залата за събрания.
Иззад масивния стол пристъпи фигура — висок младеж с ястребово лице като останалите местни жители. Беше гол до кръста, ако не броим дългото наметало от пера, огърлицата от мъниста и остри зъби и високата златна корона, инкрустирана със сини камъни.
— Обикновено се обкръжавам с любимци, „безбройни като песъчинките“, както се изразяват жреците, и наистина са прави.
Говореше английски с акцент, меко, но в студения му поглед непогрешимо се долавяше остър, твърд разум: ако този мъж поискаше нещо, той го получаваше. Освен това си личеше, че е много по-стар, отколкото изглеждаше.
— Но очакваме и неколцина други гости, затова ще имаме нужда от място. Пък и без това си помислих, че ще е най-добре да поговорим насаме. — Той се усмихна студено. — Жреците ще получат удар, ако разберат, че богът крал е сам тук с непознати.
— Кой… кой сте вие? — Рени се мъчеше да овладее гласа си, но разбираше, че стои лице в лице с един от преследвачите си, и неудържимо се разтрепери.
— Кралят бог на тази страна, както ви казах. Господарят на живота и смъртта. Но за ваше удобство ще ви се представя, както си му е редът — в края на краищата вие наистина сте мои гости. Казвам се Боливар Атаско.
ВТОРА ГЛАВА
ПЕПЕРУДАТА И ИМПЕРАТОРЪТ
МРЕЖА/НОВИНИ: Статут на нация, даден на бежански лагер.