Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Орландо се загледа в града. Като го виждаше толкова отблизо, толкова… истински… изпитваше съмнения. Как би могло нещо, което изглежда толкова веществено, да се равнява на всички мечти, които беше вложил в него?
— Сал ли? И как? Ти донесе ли си комплекта сечива „Господин Дърводелец“?
Фредерикс направи отвратена физиономия.
— Има палми, има лози, има какво ли не. Мечът ти лежи ей там. Можем да го направим. — Той пропълзя по пясъка и взе меча. — Ей… ама това не е жетварят.
Орландо се втренчи в простия ефес, в острието, толкова празно в сравнение с жетваря, целия в руни. Енергията му се оттичаше, мислите му се размекваха.
— Това е първият ми меч — мечът, с който Таргор за първи път пристигна в средните земи. Той се сдоби с жетваря горе-долу година преди ти да влезеш в играта.
Погледна обутите си в сандали крака, които стърчаха под наметалото.
— На бас, че и в косата ми няма бели косми, нали?
Фредерикс го огледа внимателно.
— Не. Никога не съм виждал Таргор без някой и друг бял кичур. Откъде знаеш?
Орландо отново беше много уморен.
— Защото тези сандали, мечът… значи аз съм младият Таргор — както първия път, когато слезе от хълмовете Борикар. Той се сдоби с първите си бели косми чак след първата си битка с Дрейра Джар там долу, в кладенеца.
— Но защо?
Орландо сви рамене и бавно се отпусна на земята, готов отново да потъне в меките обятия на съня.
— Не знам, Фредерико. Нищо не знам…
Ту изплуваше, ту потъваше в съня, докато светлината премина в мрак. Веднъж почти го разбуди някакъв писък, ала идваше твърде отдалече и може би също беше сън. Фредерикс не се виждаше никакъв. Орландо смътно се зачуди дали приятелят му не е отишъл да провери какъв е този шум, но умората и болестта задушаваха мислите му и нищо не му се струваше важно.
Отново беше светло. Някой плачеше и плачът идваше отблизо. Орландо го заболя главата. Изстена и се опита да запуши ушите си с възглавницата, но шепите му се напълниха с пясък.
Изправи се. На няколко метра от него Фредерикс беше коленичил, захлупил лице в шепи. Раменете му се тресяха. Утрото беше ясно, виртуалният бряг и океанът се открояваха още повече и изглеждаха още по-сюрреалистични след отшумяващата нощна треска.
— Фредерикс? Добре ли си?
Приятелят му вдигна очи. По лицето на Крадеца се стичаха сълзи. Дори бузите на сима му се бяха зачервили, но най-поразителни бяха уплашените му очи.
— Ох, Гардинър, загазихме — хълцаше Фредерикс. — Яко, яко загазихме.
Орландо се чувстваше като торба мокър цимент.
— За какво говориш?
— В капан сме. Не можем да се изключим!
Орландо въздъхна и пак се отпусна на земята.
— Не сме в капан.
Фредерикс бързо припълзя до него и се вкопчи в рамото му.
— Не ми ги пробутвай тия, да му се не види! Аз се изключих и за малко да умра!
Никога не беше чувал приятеля си да говори така разстроено.
— Да умреш ли?
— Исках да се изключа. Все повече се притеснявах за тебе и си помислих, че родителите ти са излезли някъде и не знаят, че ти е лошо — а на тебе може би трябва да ти се извика линейка, знам ли какво. Но щом се опитах, не можах да се изключа. Не можах да накарам никоя от обичайните команди да задейства и не усетих нищо, което да не е част от тази симулация — нито стаята ми, нито нищо! — Отново протегна ръка към шията си, но този път по-внимателно. — И телематичен жак няма! Давай, пробвай се!
Орландо попипа мястото, където беше имплантирана неговата невроканюла. Не напипа нищо освен силните мускули на Таргор.
— Да, прав си. Но има и такива симулации — просто прикриват контролните точки и карат такторите да лъжат. Нали идва с мене веднъж на игрището на демоните? Че там нямаш дори тяло — просто си кълбо от ганглии, вързано за ракетна шейна.
— Исусе Христе, Гардинър, ама ти изобщо не ме слушаш! Не правя догадки — аз се изключих. Нашите ми измъкнаха жака. И ме заболя, Орландо. Болеше ме както никога досега — все едно бяха изтръгнали и гръбнака ми заедно с жака, направо не мога да ти опиша. И не спря. Не можех да направя нищо, освен… да пищя, да пищя…
— Фредерикс млъкна, затрепери и известно време не можа да продължи. — Спря чак когато нашите пак ми сложиха жака — дори една дума не можах да им кажа — и прас! — ето ме пак тук.
Орландо поклати глава.
— Сигурен ли си, че не е било просто… знам ли, някоя много лоша мигрена или нещо такова?
Фредерикс изсумтя ядосано.
— Не знаеш какви ги говориш. А и после се случи пак. Исусе, ама ти не ме ли чу как пищя? Сигурно са ме закарали в нещо като болница, защото следващия път наоколо се бяха струпали много хора. Едвам виждах, толкова болеше. Но болката беше още по-гадна от преди — според мене в болницата ми биха някаква инжекция и после почти нищо не си спомням, но ето ме пак тук. Сигурно се е наложило отново да ме включат. — Фредерикс се наведе и се вкопчи в ръката на Орландо. Гласът му беше накъсан и отчаян: — Така че ти ми кажи, господин Златен град — кои симулации се държат така, по дяволите? В какво ни набута, Гардинър?