Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Но градът е тук — точно както ми каза! — Фредерикс гледаше като шашнато детенце, току-що срещнало самия Дядо Коледа. — Това е градът, за който ми говореше, нали така? — разсмя се той пискливо. — Ама разбира се, че е той! Че какво друго да е? Но къде сме?
На Орландо му беше трудно да следи трескавото бърборене на Фредерикс. Уви се по-плътно с наметалото и легна, за да обуздае следващия пристъп на треската.
— Май… май трябва… да поспя… няколко минути… Мракът отново запълзя към него и го обгърна.
Орландо плуваше през трескави сънища за каменни гробници, за чичо Джингъл, който пееше, и майка му, която търсеше нещо изгубено в къщата. После изплува и усети, че Фредерикс държи ръката му.
— … мисля, че е остров — говореше приятелят му. — Там има нещо като храм, построен от камък, но сякаш никой вече не го използва за нищо, защото гората е страшно гъста — абе, направо си е джунгла, — но си мисля, че тъй като брегът е извит…
Орландо пак потъна.
Щом падна сред завихрените потоци на болестта си, той се вкопчи в няколкото мисли, които преплуваха покрай него и му се сториха част от реалността. Маймунчетата деца, които искаха да го водят при някого… — при някакво животно? при някого с име на животно? — … който знаел нещо за златния град. Но вместо това всичките бяха пометени от нещо, което така го разтърси, че едва не се разпадна на парчета — така, както кучето сграбчва и разкъсва плъх.
Куче. Имаше нещо за куче.
А сега той беше някъде другаде и градът беше тук, и сигурно сънуваше, защото градът беше част от сънищата му.
Но и Фредерикс участваше в съня.
Друга мисъл, студена и твърда като камък, изникна в трескавия му ум.
„Умирам. Аз съм в онзи ужасен медицински център в Краун хайтс и съм включен към една камара машини. Животът се изцежда от мене и е останала само тази мъничка частица от съзнанието ми, която си създава цял свят от няколко мозъчни клетки и няколко спомена. А Вивиан и Конрад сигурно седят до леглото и прилагат уменията си да се справят със скръбта, но не знаят, че аз все още съм тук, вътре. Още съм тук! Заклещен на горния етаж на горяща сграда, пламъците се изкачват етаж по етаж, а всички пожарникари един по един се предават и се прибират вкъщи…
Още съм тук!“
— Орландо, събуди се. Сигурно сънуваш лош сън. Събуди се. Тук съм.
Отвори очи. Размазаното розовокафяво петно бавно се превърна във Фредерикс.
— Умирам.
В първия миг приятелят му май се уплаши, но после се отърси.
— Не, не умираш, Гардинър. Просто си лепнал грип или нещо подобно.
Странно — насърчителните думи на Фредерикс, макар по всяка вероятност да не бяха верни, — го оживиха. Всяка халюцинация, в която Фредерикс се държеше съвсем като Фредерикс, си я биваше толкова, колкото и истинския живот. Е, не че всъщност имаше голям избор.
Студените тръпки поне за момента бяха престанали. Надигна се, все така загърнат плътно с наметалото. Чувстваше главата си като сварена, а мозъкът му сякаш се беше изпарил.
— Нещо за остров ли каза?
Фредерикс си отдъхна и седна до него. Със странно изостреното зрение на човек, чиято треска е в затишие, Орландо забеляза оживените, по мечешки тромави движения на своя приятел.
„Той със сигурност не се движи като момиче.“ Действителният пол на Фредерикс започваше да се губи в далечината. За миг се зачуди как ли изглежда Фредерикс — Саломе Фредерикс — наистина, после разкара тази мисъл. Тук изглеждаше като момче, движеше се като момче, беше му казала да се отнася с нея като с момче — кой беше Орландо, че да спори?
— Според мене — да. Остров, искам да кажа. Гледах да видя има ли някакъв начин да се сдобием с лодка — мислех си дори, че мога да открадна някоя, нали в момента съм Питлит. Но тук няма никой освен нас.
Фредерикс беше втренчил поглед в града отсреща, отвъд залива, който наподобяваше увеселителен парк с всякакви сложни конструкции, но сега отново се обърна към Орландо:
— Ама аз защо съм Питлит? Какво става според тебе?
Орландо поклати глава.
— Не знам. Щеше ми се да знам. Тия хлапета щяха да ни водят при някого, после казаха нещо за „голяма дупка, която води нанякъде“ и че щели да ни „закачат“. — Той отново поклати глава; струваше му се, че е необичайно тежка. — Просто не знам.
Питлит размаха ръка пред лицето си и се намръщи, докато я гледаше.
— Не съм и чувал в мрежата да съществува подобно нещо. Всичко се движи точно като в истинския живот. И миризми има. Всичко! Погледни океана.
— Знам.
— И сега какво ще правим? Да си направим сал, така казвам аз.