Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Часовете на светлина и мрак, които последваха, бяха най-дългите в живота на Орландо. Треската се върна с пълна сила. Той лежеше и се мяташе в подслона, който Фредерикс беше струпал от палмови клонки, и ту замръзваше, ту изгаряше в треска.
Помисли си, че подсъзнанието му вероятно реагира на историята на Фредерикс за бягството и принудителното завръщане, защото по едно време чу майка си да му говори — много ясно. Разказваше му какво се било случило в охраняемото имение — в „Общността“, както го наричаше тя — и какво мислели за това другите съседи. Дърдореше, осъзна той, точно както винаги, когато е уплашена до смърт, и известно време той се чудеше дали наистина сънува. Всъщност дори я виждаше — смътно, сякаш стоеше зад тюлена завеса, а лицето й беше толкова близо, че му се струваше разкривено. Беше я виждал така достатъчно често, за да влезе в съня му.
Обясняваше му какво ще правят, когато той оздравее. Отчаянието в гласа й, съмнението зад думите й го убеди, че сън или не, той трябва да възприема всичко това като действителност. Помъчи се да проговори, да хвърли мост през невъзможното разстояние помежду им. Каквото и да му пречеше — халюцинация или невъобразима раздяла, — нито звук не можа да излезе от гърлото му. Как би могъл да й обясни? И какво би могла да направи тя?
— Бийзъл — опита се да каже той. — Доведи Бийзъл! Доведи Бийзъл!
Тогава тя пропадна някъде и каквото и да беше това — поредна фантасмагория от бълнуването му или истинска връзка с реалния му живот, — то беше свършило.
— Сънуваше онази тъпа джаджа — изръмжа Фредерикс. Говореше завалено, понеже и той беше сънен.
Джаджа. Сънуваше джаджа. Щом се плъзна обратно в тъмните води на болестта си, Орландо си спомни нещо, което някога беше чел — за една пеперуда, която сънувала, че е цар, и се чудела дали не е цар, който сънува, че е пеперуда… или нещо такова.
„И кое е реалното? — зачуди се уморено. — От коя страна на чертата е истинското? Осакатеното, сбръчкано, умиращо хлапе в болнично легло… или… или измисленият варварин, който търси въображаем град? Ами ако някой съвсем друг човек сънува… и двамата?“
Всички деца в училище говореха за изгорялата къща. На Кристабел й беше смешно. Офелия Вайнер й каза, че загинали няколко души, от което й стана толкова зле, че не можа да си изяде обяда. Учителката я изпрати вкъщи.
— Нищо чудно, че се чувстваш зле, миличка — рече майка й, щом допря длан до челото й. — Не си мигнала цяла нощ, а после тези хлапета ти разказват разни истории за умрели… — И тя се обърна към бащата на Кристабел, запътил се към дневната. — Тя е много чувствително дете, кълна ти се.
Таткото само изсумтя.
— Никой не е загинал, миличка — увери я майка й. — Само една къща е изгоряла и според мене вътре не е имало никого.
Щом майка й отиде да притопли супата в микровълновата печка, Кристабел влезе в дневната, където баща й си говореше с приятеля си капитан Паркинс. Той й каза да излезе да си играе навън — все едно не я бяха върнали от училище, защото е болна! Тя седна в коридора и се заигра с куклата си принц Пикапик. Татко й като че ли се жалваше от нещо. Зачуди се защо и двамата с капитан Паркинс не са на работа и дали това няма нещо общо с голямата лоша тайна, която се случи снощи. Щеше ли той да открие какво е направила? Ако открие, сигурно ще я накажат — този път завинаги.
Измъкна принц Пикапик от гнездото от възглавници, което му беше направила — куклата видра имаше склонността да се завира по тъмните, сенчести места — и се промъкна към вратата на дневната. Долепи ухо до процепа, за да види дали не може да чуе нещо. Никога досега не го беше правила. Чувстваше се като в анимационно филмче.
— Пълна каша, да го вземат мътните — казваше приятелят на баща й. — Ама след толкова време кой да ти се сети?
— Аха — отговори баща й. — И това е една от най-големите въпросителни, нали? Защо сега? Защо не преди петнайсет години, когато за последен път го преместихме? Просто не схващам, Рон. Да не би да си се противопоставил на някое от смахнатите му изисквания? Нещо да си го вбесил?
Кристабел не разбираше всички думи, но беше почти сигурна, че говорят за случилото се в дома на господин Селърс — нямаше какво друго да е. Сутринта, преди да отиде на училище, беше чула баща си да говори по телефона за експлозията и пожара.