За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Имаше нарастващ приток на енергия и То се уголеми и превърна в Той. Уловът бе изключително успешен, но… Ако не беше зеленият натрапник, отдавна би бил Искрящ. Онази, от която всички произлизат, все още не даваше отговор как да се откачи от любвеобилната (ама че гадост!), лъчезарната (що за изкривяване на пространството?), харизматичната (ужасно, гнусно излъчване!) Флориана. Вече добре познаваше населяващите света на планетата Земя. От милиардите живи организми имаше един особено предпочитан вид. В него изобилстваха индивидите с хранителни показатели нещо средно между стръвта и улова. В значително количество бяха и от сорта на любимата му хапка Зоя. Към нея се навързаха цял грозд други човеци, от апетитни по-апетитни. Съвсем малка част бяха като натрапника, наречен Флориана. Възможно ли е да заплете ситуация, която да отклони вниманието ù от него? Ситуация, която ще я накара да потъне в предпочитаните си зелено-жълти енергии? Ако всичко това го има в нейния свят, едва ли ще търси обратно връзката със света на Вдлъбнатата хиперболична сфера.
В мечтите си Флори се стремеше към свобода. За нея свободата се изразяваше във възможността да се занимава с приятни неща и да бъде където иска. Обичаше да рисува, да прави малки пластики от подръчни материали, да пътува, да е сред природата. Но трябваше и да се живее. За да преживява, ходеше на работа. Беше съвестна, изпълнителна и даваше всичко от себе си, но работата ù стигаше само за най-основното, а за истински свободен живот нито имаше средства, нито оставаше време. Единствено свободна се чувстваше нощем, когато посещаваше своята цветна мъничка планета. Насън изливаше цялата си обич към това несъществуващо място. То ù даваше сили, зареждаше я с енергия да се справи с абсурдите и тъмните страни на реалния живот.
Най-после намери начин! Завинаги откъсна от себе си натрапника. Няма да позволи отново да припари тук. Грешка на младостта, но вече знае колко е опасен контактът със същество в трайно зелената гама и неговата отвратителна интерпретация в трептения, обобщени като „любов“.
Приятел с кола дойде да вземе Флориана от летището. Напоследък тя много пътуваше. Работеше с удоволствие и съчетаваше полезно и приятно. Имаше влечение към изкуството и хармонията. Преди време основа фирма за вътрешен дизайн. В новата област за изява идеите ù бързо преминаваха през успешната реализация и отиваха към сигурната печалба.
Пътуваха покрай краен квартал. Вятърът обрулваше последните листа на заспиващите дървета. Флори зиморничаво се загърна. Преди ден беше в южното полукълбо. Там тъкмо подраниха летните жеги. И изведнъж…
– Спри, ако обичаш!
Припозна две фигури до контейнерите с отпадъци. Шофьорът намали, спря и дори върна леко назад. Не се учуди. Флори имаше слабост да помага на нуждаещите се.
Тя излезе от колата, доближи до скитниците и леко извика:
– Зоя?
Жената се обърна. Воднистосините ù очи примигаха срещу слънцето.
– Познаваме ли се?
– Вероятно. Нали ти си Зоя?
– Е, и какво искаш от мен?
Флори протегна ръка с визитна картичка. Зоя я грабна, заоглежда я отпред, отзад, повъртя я с пръсти и я хвърли.
– Пари нямаш ли? – преценяващо премери събеседницата си с поглед.
– Сега пристигам. Не нося пари в себе си. Разполагам само с карти и ако… – поиска да обясни как да я намери, но беше грубо прекъсната.
– Карти ли казваш? С карти? С кредитни карти? – настъпателно приближи одърпаната фигура, а високият, кльощав мъж с дългите, сплъстени на масури бели коси, клатейки се като Квазимодо, я последва. – Жорка, чуваш ли? Госпожата носи само карти!
Шофьорът излезе от колата и рязко дръпна Флори.
– Бързо се качвай! Каква е тая мания да помагаш на съмнителни типове?
Веднага тръгнаха. Зад тях жената и мъжът масирано изригнаха словесен огън и жупел. Не им хареса протегнатата ръка за помощ. Флори се изви. Погледна с тъга смаляващите се фигури през задното стъкло и ù се стори, че вижда кървави отблясъци в ореол около тях. Би помогнала! Наистина би им помогнала… само ако желаеха, но така… Пое дълбоко въздух. Успокои се до приятно зелено и си припомни деня, когато за последно се изтормози с тях. След работа краката ù сами я отнесоха до тото пункт. Помоли се на ум: „Господи, ето – пускам фиш, за да не кажеш, че търся помощ, а не ти давам шанс. Направи така, че да не срещам повече Зоя и Георги. Толкова други колежки има, а винаги минават при мен. Наслаждават се на усмивката ми и приветливото отношение, а после до края на деня ме боли глава.“ Господ навярно я чу.