Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
ГЛАВА 38
Шест етажа
Мат щеше да слезе и сам да задърпа каретата, ако можеше. Кочияшите биха могли да подкарат поне малко по-бързо. Улиците вече бяха пълни, при все че слънцето все още не беше се вдигнало напълно, фургони и коли се тътреха шумно през тълпите и носения от вятъра прах, сред викове и ругатни както от страна на кочияшите, така и на онези, които трябваше да се отдръпват от пътя им. Толкова много баржи се плъзгаха една до друга по каналите, че човек можеше едва ли не да ги прекоси, прекрачвайки от баржа на баржа. Шумно бръмчене се носеше над блестящия с белотата си град. Ебу Дар сякаш се мъчеше да компенсира изгубеното вчера време, да не говорим за Велики Чазалайн и Празника на светлините, и нищо чудно, предвид това, че утре вечер пък идваше ред на Празника на въглените, след два дни настъпваше Денят на Маддин, честващ основателя на Алтара, а на следващата нощ беше поредният Празник на полумесечината. Южняците се славеха със своето усърдие, но Мат си помисли, че се опитват да се трудят толкова усилно само за да компенсират всичките си велики и не толкова велики празници и празничета. Чудното беше откъде намираха сили за всичко това.
Каретите най-после стигнаха до реката и спряха в редица край един от дългите каменни пристани, протягащи се навътре във водата. Мат прибра резен тъмножълто сирене и комат хляб в джоба си и натика кошницата под седалката. Беше гладен, но явно някой в кухните беше бързал много: по-голямата част от кошницата се оказа пълна с едно глинено гърне, тъпкано със стриди, но готвачките бяха забравили да ги сварят.
Той се измъкна навън след Лан и остави Нейлсийн и Беслан да наблюдават как Ванин и другите слизат от последните карети. Близо дузина мъже, при положение че дори кайриенците не бяха чак толкова дребни, се бяха наблъскали като ябълки в буре и сега се изнизваха навън вдървено. Мат закрачи пред Стражника към предната карета, преметнал своя ашандарей на рамо. Нинив и Елейн ей сега щяха да разберат какво си мисли той за тях, независимо кой щеше да го чуе. Да се опитват да крият от него за Могедиен! Да не говорим за двамата му мъртви войници! Щеше да ги!… Изведнъж осъзнал близостта на Лан, извисяващ се зад него като каменна статуя, той се поправи — поне щерката-наследница щеше да чуе мнението му редно ли е да се укрива такава тайна.
Нинив стоеше на кея, завързваше шапката си със сините пера и когато той се доближи, тъкмо казваше:
— …ще се получи, разбира се, но кой да помисли, че точно Морският народ ще настоява за такова нещо?
— Но Нинив — каза Елейн, слизайки с шапката си със зелените пера в ръка — щом снощи е било толкова великолепно, както казваш, как можеш да се оплакваш, че…
Точно тогава двете забелязаха него и Лан. По-точно Лан. Очите на Нинив се разшириха, още и още, изпълвайки почти цялото й лице, зачервено колкото два слънчеви залеза наведнъж. Може би и три. Елейн замръзна с единия крак все още на стъпалото на каретата и погледна Стражника така намръщено, че все едно се беше промъкнал крадешком зад тях. Лан обаче изгледа Нинив не по-изразително от колец на ограда и колкото и да беше готова Нинив като че ли да изпълзи под каретата и да се скрие, тя го зяпна, сякаш никой друг не съществуваше на този свят. Щом усети, че от мръщенето й в тази посока няма никаква нужда, Елейн все пак слезе, за да даде път на Реане и двете Мъдри жени, които се бяха возили с тях в каретата — Тамарла и една салдейка с посивяла коса на име Джанира — но щерката-наследница все пак не се предаде. О, не. Навъсеният й поглед се насочи към Мат Каутон и ако с нещо се промени, то само стана още по-навъсен. Той изсумтя и поклати глава. Обикновено когато една жена сбъркаше, можеше да намери толкова поводи да обвини първия мъж, който й попаднеше подръка, че най-накрая той да си помисли, че може би наистина е виновен за нещо. Според личния му опит, все едно дали от древните спомени, или от по-нови, имаше само два случая, когато една жена признаваше, че е сбъркала: когато иска нещо и когато завали сняг посред лято.
Нинив побърза да сграбчи плитката си, но не вложи цялото си сърце в това и пръстите й само я опипаха и я пуснаха.
— Лан — започна тя колебливо, — не бива да си мислиш, че ще си позволя да говоря за…