Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Всички бяха дошли в Емондово поле. Градът сега много малко отговаряше на името си, но все пак бе съхранил следи. Имаше повече дървета и зелени площи, отколкото в други големи градове като Кемлин или Тийр. В Две реки майсторите занаятчии се радваха на висока почит. А стрелците им бяха най-добрите, които светът познаваше. Елитна група мъже от Две реки, въоръжени с новите стрелящи пръчки, които наричаха „пушки”, служеха с айилците в мироопазващите им кампании в Шара. Шара беше единственото място на света, познаващо войната. О, имаше все още спорове тук-там. Конфликтът между Муранди и Тийр преди пет години за малко да доведе до първата истинска война в столетието след Последната битка.
Ранд се усмихна, докато се движеше през оживената тълпа, без да се бута, заслушан с гордост в радостната човешка глъч. „Конфликтът” в Муранди беше динамичен според мерките на Четвъртия век, но всъщност не представляваше нищо. Недоволен благородник, открил огън по айилски патрул. Трима ранени, нито един мъртъв, и това беше най-лошият „конфликт” от години, ако не се брояха кампаниите в Шара.
Слънчеви лъчи пробиха тънката облачна покривка и огряха улицата. Ранд най-сетне стигна до градския площад, някогашната Морава в Емондово поле. Какво да мисли човек за Каменния път, който сега беше толкова широк, че цяла армия можеше да мине в марш по него? Заобиколи внушителния фонтан в центъра на площада, паметник на падналите в Последната битка, сътворен от огиерите.
Видя познати лица сред статуите в центъра на фонтана и извърна очи.
„Все още не е окончателно - помисли си. - Това все още не е реално.” Беше съградил тази реалност от нишките на онова, което можеше да бъде, отражения на света, както се разиграваше сега. Не беше наместено.
За първи път, откакто бе влязъл в това сътворено от самия него видение, увереността му се разколеба. Знаеше, че Последната битка не е изгубена. Но умираха хора. Мислеше ли да спре всичката тази смърт и болка?
Питаше се за това непрекъснато.
Гледката наоколо затрептя, чудесната каменна настилка под краката му зажужа, зданията се разтърсиха. Хората спряха неподвижни, звуците заглъхнаха. От една малка странична уличка се появи тъмнина, като пробождаща игла, разшири се и запоглъща всичко - засмукваше нещата в себе си. Порасна колкото къщите и бавно се разпростря.
ТВОЯТ СЪН Е СЛАБ, ВРАГ.
Ранд укрепи волята си и треперенето спря. Замръзналите на местата си хора тръгнаха пак и галещата ушите му весела глъч закънтя отново. Лек ветрец задуха по широката улица и развя празничните знамена на пилоните.
- Ще наложа да стане така - каза Ранд на тъмнината. - Това е твоят провал. Щастие, растеж, любов…
ТЕЗИ ХОРА ВЕЧЕ СА МОИ. АЗ ЩЕ ГИ ВЗЕМА.
- Ти си мрак - заяви Ранд високо. - Мракът не може да изтласка Светлината. Мракът съществува само когато Светлината се провали, когато избяга. _Няма_ да се проваля. _Няма_ да избягам. Не можеш да спечелиш, докато аз преграждам пътя ти, Шай’тан.
ЩЕ ВИДИМ.
Ранд извърна очи от тъмното и продължи упорито покрай фонтана. От другата страна на площада величествено бяло каменно стълбище водеше към четириетажно здание, построено с невероятно майсторство. С изваяни на фасадата релефи и увенчана с бляскав бронзов покрив, сградата бе украсена със знамена. Сто години. Сто години живот, сто години мир.
Жената, която стоеше горе на стълбището, имаше познати черти. Малко салдейско наследство, но също така къдрава черна коса, която определено напомняше за Две реки. Лейди Адора, внучката на Перин и кмет на Емондово поле. Ранд тръгна нагоре по стъпалата, докато тя държеше възпоменателно слово. Никой не го забеляза. Самият той го направи така. Промъкна се като Сив зад нея, докато тя обявяваше деня на празненството, и влезе в сградата.
Не беше сграда на градската управа, макар че може би изглеждаше така отпред. Беше нещо много по-важно.
Училище.
Просторните коридори бяха украсени с картини и орнаменти, които можеха да съперничат на всеки дворец - но тези тук изобразяваха великите учители и разказвачи от миналото, от Анла до Том Мерилин. Ранд закрачи по един от тях: надничаше в стаите, където всеки можеше да дойде и да придобие знание, от най-бедния селяк до децата на кмета. Сградата трябваше да е голяма, за да побере всички, поискали да се учат.
ТВОЯТ РАЙ Е НЕСЪВЪРШЕН, ВРАГ.
В едно огледало вдясно от Ранд беше надвиснал мрак. Отразяваше не коридора, а НЕГОВОТО присъствие.
МИСЛИШ, ЧЕ МОЖЕШ ДА ПРЕМАХНЕШ СТРАДАНИЕТО? ДОРИ ДА СПЕЧЕЛИШ, НЯМА ДА МОЖЕШ. ПО СЪВЪРШЕНИТЕ ТИ УЛИЦИ ВСЕ ОЩЕ УБИВАТ ХОРА НОЩЕМ. ДЕЦА ХОДЯТ ГЛАДНИ ВЪПРЕКИ УСИЛИЯТА НА ТВОИТЕ СЛУГИ. БОГАТИТЕ ГРАБЯТ И ПОКВАРЯВАТ. ПРОСТО ГО ПРАВЯТ СКРИШОМ.