Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Благодаря, добре съм, Певара Седай - каза той, учтив както винаги. - И ако позволите да отбележа, струва ми се, че вие също се нуждаете от малко Цяр.
Тя погледна изгорения си ръкав. Кожата й бе зачервена и болеше. Певара обаче все още се боеше да позволи мъж да я Изцери - и същевременно се дразнеше от боязънта си.
Андрол откачи калаената чашка от колана си и небрежно вдигна ръка, с пръстите надолу. Стисна ги все едно щипна нещо между тях, а когато ги разтвори, между тях се отвори малък портал. Потече вода и напълни чашката.
Певара седна до него и прие предложената й чаша. Отпи и въздъхна.
- Прохладна като планинска изворна вода.
- Точно това е - каза Андрол.
- Напомня ми, че се канех да те попитам нещо. Как го правиш това?
- Как го правя ли? Просто един малък портал.
- Нямам предвид това. Андрол, ти едва-що се озова тук. Не е възможно да си имал време да запаметиш този район достатъчно добре, за да отвориш портал до някой планински извор на стотици мили.
Андрол я погледна стъписано.
- Не знам. Може би има нещо общо с Таланта ми.
- Разбирам. - Певара помълча. - Между другото, какво стана с меча ти?
Андрол посегна инстинктивно към кръста си. Ножницата си беше там, но празна. Беше изтървал меча си, когато мълнията бе ударила близо до тях, и не бе намерил присъствие на духа, за да го грабне, когато побягнаха. Изпъшка.
- Гарфин щеше да ме прати при интенданта да меля ечемик седмици наред, ако чуеше за това.
- Не е толкова важно - каза Певара. - Имаш по-добри оръжия.
- Въпросът е в принципа - отвърна Андрол. - Носенето на меч ми напомня. Като… ами, като видя мрежа, тя ми напомня за риболов край Майен, а изворна вода ми напомня за Джайн. Малки неща, но малките неща са важни. Трябва отново да съм войник. Трябва да намерим Таим, Певара. Печатите…
- Не можем да го намерим така, както се опитвахме досега. Съгласен ли си?
Андрол въздъхна, но кимна.
- Чудесно. Мразя да бъда мишена.
- Какво правим тогава?
- Подхождаме обмислено и грижливо, без размахване на мечове.
Вероятно беше права.
- А… това, което направихме? Певара, ти използва моя _Талант_.
- Ще видим. - Тя отпи от чашката. - Е, да беше и чай.
Андрол повдигна вежди. Взе чашата, отвори малък портал между двата си пръста и пусна във водата няколко сухи листенца чай. Свари го за миг с нишка Огън и пусна малко мед през друг портал.
- Имах малко в работилницата ми в Черната кула - каза и й подаде чашата. - Явно никой не го е местил.
Тя отпи и се усмихна топло.
- Андрол, ти си _чудесен_!
Той се усмихна. Светлина! От колко време не беше изпитвал такова чувство към жена? Любовта уж трябваше да е нещо за младите глупаци, нали?
Разбира се, младите глупаци изобщо нямаше да го проумеят. Те търсеха хубаво лице, и толкова. Андрол беше преживял достатъчно и знаеше, че едно хубаво лице не е нищо в сравнение, със _стабилността_, показвана от жена като Певара. Сдържаност, твърдост, решимост. Тези неща можеше да ги донесе само доброто отлежаване.
Беше същото като с кожата. Новата кожа беше нещо чудесно, но истински _добрата_ кожа бе дълго използваната и протрита, като каишка, за която са се грижили през годините. Никога не знаеш със сигурност дали може да разчиташ на нова каишка. Знаеш го едва след като ти е била спътничка няколко сезона.
- Опитвам се да разгадая тази мисъл - каза Певара. - Ти… не ме ли сравни току-що със стара кожена каишка?
Андрол се изчерви.
- Ще приема, че е свързано с кожарството. - Тя пак отпи от чая.
- Ами, ти непрекъснато ме сравняваш с… какво? Малки глинени фигурки?
Тя се усмихна.
- Семейството ми.
Убитите от Мраколюбци.
- Съжалявам.
- Случи се много, много отдавна, Андрол. - Все пак той усещаше, че тя все още изпитва гняв.
- Светлина. Непрекъснато забравям, че си по-стара от повечето дървета, Певара.
- Хмм… Първо съм кожена каишка, сега съм по-стара от дърветата. Предполагам, че въпреки няколкото десетки занаята, които си изучил, обучението ти никога не е включвало как да говориш с дама?
Той сви рамене. Докато беше по-млад, сигурно щеше да се притесни, че езикът му е толкова вързан, но беше научил, че просто няма как да го избегне. Опитите само влошаваха нещата. Странно, реакцията му я зарадва. Жените обичаха да видят един мъж смутен.
Но веселието й замря, когато погледна към небето. Погледът й внезапно му напомни за пустите поля долу. За изсъхналите дървета. За глухия тътен. Не беше време за веселие, нито време за любов. Усети, че се е вкопчил в двете точно заради това.