Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Елокар — настоя Далинар и се обърна. — Това е моят син.
— Нямаш Броня. Докато ти сложат, вече ще е твърде късно. Ако слезеш на арената, няма да спасиш Адолин. Само ще загубиш и моя Меч наред с останалите.
Далинар стисна зъби. В думите на Елокар имаше някакъв разум и той го знаеше. С Адолин беше свършено. Трябваше да сложат край на боя, а не да залагат повече.
— Би могъл да му помогнеш, нали знаеш. — Гласът на Садеас.
Далинар се извърна рязко към него.
— Обичаите не го забраняват — продължи високо Садеас, та Далинар да го чува. — Проверих, за да съм сигурен. На младия Адолин могат да помогнат не повече от двама. Тоягата, когото познавах навремето, вече щеше да е долу и да се бие с камък, щом трябва. Май ти вече не си същият човек.
Далинар пое дъх и се изправи.
— Елокар, ще платя и ще заема твоя Меч по силата на обичая за Кралския Меч. Така няма опасност да го загубиш. Ще се бия.
Елокар го улови за ръката и се надигна.
— Не ставай глупак, чичо. Чуй го само! Разбираш ли какво прави? Той очевидно иска да слезеш и да се биеш.
Далинар се извърна и погледна краля в очите. Светлозелени. Като на баща му.
— Чичо — продължи Елокар и стисна по-здраво. — Послушай ме поне веднъж. Бъди поне малко подозрителен. Защо Садеас би поискал да слезеш долу? За да има някакъв „нещастен случай“! Той иска да бъдеш премахнат, Далинар. Уверявам те, че стъпиш ли на пясъка, и четиримата начаса ще те нападнат. С Меч или без, ще си мъртъв още преди да заемеш позиция.
Далинар пухтеше. Елокар имаше право. Проклет да е, прав беше. Ала Далинар трябваше да направи нещо.
Из тълпата се надигна шум, шепот като дращене по хартия. Далинар се извърна и видя как още някой се включва в боя, излиза от помещението за подготовка, уловил Меч в треперливите си ръце, но без Броня.
Ренарин.
О, не…
Един от нападателите се раздвижи и бронираните му нозе проскърцаха по пясъка. Адолин се хвърли в тази посока и си проправи с удари пътя между другите трима. Извърна се и заотстъпва. Бронята почна да му натежава. Колко ли Светлина на Бурята беше изгубил?
Няма счупени части от Бронята, прецени той. Държеше меча си вдигнат срещу тримата, които се разпръснаха ветрилообразно, за да го атакуват. Навярно би могъл…
Не. Време беше да сложи край. Чувстваше се като глупак, но по-добре жив глупак, отколкото мъртъв. Обърна се към върховната съдийка да даде знак, че се предава. Сега тя определено можеше да го види.
— Адолин — рече Релис, настъпвайки дебнешком. Бронята му изпущаше Светлина от дребните пукнатини в гръдната част. — Не искаме да приключваме без време, нали така?
— Според теб каква слава има в подобен бой? — изплю Адолин. Държеше Меча внимателно и беше готов да даде знак. — Да не мислиш, че хората ще ви поздравят? Че победихте четирима срещу един?
— Не се бием за чест. Това е просто наказание.
Адолин изсумтя. Едва тогава забеляза нещо в другия край на арената. Ренарин в синята униформа на дома Колин насочваше потреперващ Меч към Абробадар, който пък стоеше с оръжие на рамо, сякаш нищо не го застрашава.
— Ренарин! — провикна се Адолин. — В името на Бурята! Какви ги вършиш? Връщай се…
Абробадар нападна и Ренарин парира неумело. Досега винаги се бе упражнявал в Броня, а нямаше време да му я донесат. Ударът на Абробадар едва не изби оръжието от ръцете му.
— Виж сега — заобяснява Релис и пристъпи по-близо до Адолин. — Нашият Абробадар харесва младия Ренарин и не иска да го нарани. Затова само ще заглавиква момчето, ще се поборичкат. Стига да си удържиш на думата и да се биеш добре с нас. Предай се страхливо или призови краля да прекрати боя, и мечът на Абробадар може някак да се плъзне.
Адолин усети как в него се надига ужас. Погледна върховната съдийка. Тя би могла да прекрати дуела и сама, ако прецени, че нещата са стигнали твърде далеч.
Съдийката седеше величествено на мястото си и го наблюдаваше. На Адолин му се стори, че провижда нещо зад спокойното ѝ изражение. Пипнали са я, рече си. Навярно с подкуп.
Адолин стисна Меча по-здраво и погледна отново тримата си противници.
— Гадове — прошепна той. — Якамав, как посмя да се забъркаш в това?
Якамав не отговори, а Адолин не виждаше лицето му зад зеленото забрало.
— Е? Продължаваме ли? — попита Релис.
В отговор Адолин нападна.
Далинар се добра до мястото на съдийката. То се намираше на малък подиум на няколко пръста над арената.