Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Навани затвори очи и пое дълбоко дъх. Пребледня. Беше почти като майка му отново да е жива. Почти.
— Постарай се да не позволиш на Садеас да се измъкне — каза Ренарин, когато влязоха оръжейниците с Бронята. — Когато го притиснеш и го предизвикаш, той ще потърси начин да се изплъзне. Не му позволявай. Доведи го долу на пясъка и го бий здраво, братко.
— С удоволствие.
— И така, яде ли пиле? — попита Ренарин.
— Цели две чинии, с къри.
— Верижката на мама?
Адолин потърси в джоба си.
После в другия.
— Какво? — обади се Ренарин и стисна рамото на брат си.
— Бих могъл да се закълна, че я пуснах вътре.
Ренарин изруга.
— Може би е в стаята ми — каза Адолин. — В лагера. — Стига да не я беше взел и после да я беше изгубил по пътя. В името на Бурите.
Това беше просто един талисман. Не означаваше нищо. Ала Адолин взе да се поти, а Ренарин се завтече да прати човек да потърси верижката. Нямаше да се върне навреме. Адолин вече чуваше тълпата навън, засилващия се рев преди дуела. Адолин неохотно позволи на оръжейниците да започнат да го обличат в Бронята.
Докато стигнат до шлема, той вече беше възстановил ритъма си почти напълно — очакването, което беше странна смесица от тревога в стомаха и отпуснатост в мускулите. Не можеш да се биеш, ако си напрегнат. Можеш да се биеш, ако си притеснен, но не и ако си напрегнат.
Кимна на слугите, те отвориха вратите и го пуснаха да излезе на настланата с пясък арена. По възгласите Адолин можеше да разбере къде са настанени тъмнооките. За разлика от тях, при появата му светлооките се смълчаха. Добре беше, че Елокар пазеше места за тъмнооките. Адолин харесваше шума. Напомняше му за бойното поле.
А беше време, каза си той, когато не харесвах бойното поле, понеже не беше тихо като на дуел. Въпреки първоначалното си нежелание, Адолин беше станал войник.
Пристъпи в средата на арената. Другите още не бяха излезли от стаята за подготовка. Заемаш се първо с Релис, разсъждаваше Адолин. Знаеш как се дуелира. Релис предпочиташе Пълзящата позиция, бавна и настъпателна, но с внезапни бързи удари. Адолин не знаеше кого ще доведе Релис, но знаеше, че е заел и Броня, и Меч от кралските. Навярно братовчедът му искаше да опита отново, за отмъщение.
Шалан беше тук, в противоположния край на арената. Червените ѝ коси изпъкваха като кръв върху камък. Охраняваха я двама мостови. Адолин усети, че кима одобрително, и я поздрави с вдигнат юмрук. Шалан му помаха в отговор.
Адолин затанцува от крак на крак, та силата на Бронята да потече през него. Можеше да победи — даже и без верижката на мама. Трудното беше в намерението му след дуела да предизвика Садеас. И трябваше да съхрани достатъчно сили за този двубой.
Тревожно се огледа. Тук ли беше Садеас? Да. Седеше съвсем близо до татко и краля. Адолин присви очи при спомена за онзи смазващ миг, когато осъзна, че вижда как войските на Садеас се оттеглят от Кулата.
Това го съсредоточи. Дълго беше кипял заради предателството. Най-сетне беше време да направи нещо.
Вратите срещу него се отвориха.
Излязоха четирима Броненосци.
— Четирима? — възкликна Далинар и скочи на крака.
Каладин пристъпи по посока на арената. Да, всички бяха Броненосци. Влизаха на настланата с пясък арена. Единият носеше кралска Броня; другите трима бяха със свои, украсени и боядисани.
Долу върховната съдийка вдигна глава към краля.
— Какво е това? — изрева Далинар на Садеас, който седеше съвсем близо до него. Светлооките на пейките между тях или се снишиха, или избягаха, та двамата Върховни принцове се гледаха направо.
Садеас и жена му лениво се обърнаха.
— Защо питаш мене? — провикна се Садеас. — Нито един от тези не е от моите хора. Днес аз съм само зрител.
— О, не ставай досаден, Садеас — кресна Елокар. — Отлично знаеш какво става. Предполага ли се Адолин да избере двама съперници?
— Двама ли? — попита Садеас. — Кога е казано, че той трябва да се бие с двама?
— Каза го, когато обяви дуела! — викна Далинар. — Двойно неравен дуел, двама на един, съгласно с обичаите за единоборствата!
— Всъщност — отвърна Садеас — не на това се е съгласил младият Адолин. Ами аз знам от най-достоверен източник, че той рекъл на принц Релис „Ще се бия с теб и с когото доведеш.“ Не чувам тук да се определя брой и така Адолин се задължава на пълно неравен дуел, не на двоен. Релис може да доведе толкова хора, колкото пожелае. Известни са ми няколко писари, които са засвидетелствали точните думи на Адолин. Чух, че и върховната съдийка го е попитала нарочно разбира ли какво прави, и той е потвърдил.