Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Возилото не беше кабриолет, нито пък беше открита каляска. Не беше тъй наречената „кучешка двуколка“, нито селска каручка, нито файтон, нито пък луксозна двуколка; и все пак имаше по нещичко от всяко едно от тези превозни средства. Беше боядисано яркожълто, а стръките и колелата се открояваха в черно; кочияшът си седеше в общоприетия спортен стил на капрата от възглавници, висока около два фута. Конят беше дорест, доста хубаво наглед животно; но в него се чувствуваше нещо просташко и настървено, което подхождаше и на возилото, и на неговия притежател.

Самият притежател беше човек на около четиридесет години, с черна коса и грижливо причесани бакенбарди. Бе облечен извънредно пищно, като носеше многобройни накити — всичките около три размера по-големи от тези, които обикновено носят джентълмените, — и дебела горна дреха като венец на всичко. В един от джобовете на това палто той пъхна лявата си ръка в мига, когато слезе от екипажа, а с другата измъкна много ярка и лъскава копринена кърпа, с която бръсна няколкото прашинки от ботушите си, после я смачка в пръстите си и наперено се придвижи по двора.

От вниманието на Сам не убягна, че когато това лице слезе от екипажа, един мизерен наглед човек — с кафяво палто, лишено от доста копчета, — който дотогава дебнеше отсреща, прекоси улицата и се изправи съвсем наблизо. Почти досещайки се за причината на посещението на джентълмена, Сам влезе преди него в „Джордж и ястребът“ и като рязко се извърна, се изтъпани по средата на входа.

— Е, хайде, любезни! — заповеднически рече джентълменът с дебелата връхна дреха, като едновременно се опитваше да се провре вътре, бутайки Сам.

— Защо хайде, к’во има, сър? — отзова се Сам, връщайки тласъка със сложна лихва.

— Да ги нямаме такива, мой човек; на мене тия не ми минават — повиши глас човекът с дебелата връхна дреха, целият пребледнял, — насам, Смауч!

— К’во става тука? — изръмжа човекът с кафявото палто, който постепенно се бе промъкнал до вратата по време на този кратък диалог.

— Ей този младеж се държи нахално — рече началникът и отново блъсна Сам.

— Хайде, без таквиз номера — изръмжа Смауч и блъсна Сам още по-силно.

С последното блъскане опитният Смауч постигна каквото искаше; защото, докато Сам поривисто отвърна на любезността и приклещи тялото на този джентълмен о рамката на вратата, началникът му се прокрадна вътре и се запъти към бара; а Сам, след като размени няколко учтиви епитета с мистър Смауч, побърза и той нататък.

— Добро утро, миличка — рече началникът, обръщайки се към младата дама зад тезгяха с непосредственост от Ботъни Бей и изисканост от Ню Саут Уейлс91, — коя е стаята на мистър Пикуик, миличка?