Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Тя се ококори.
— Специална част? За моите пророчества?
— Именно, специална част — кимна Зед, внезапно схванал намеренията на внука си. — Там за тях ще се полагат нужните грижи, ще бъдат пазени.
Тя вдигна пръст на устните си и се замисли.
— И ще мога да ходя винаги?
— Когато пожелаеш — увери я Ричард. — А когато получиш нови пророчества, ще ги добавяш. Дори би могла да използваш масите в библиотеката, за да записваш думите, които чуваш.
Тя се оживи и стисна ръката на Ричард така, все едно той бе крал, току-що дарил й половината си кралство.
— Господарю Рал, ти си най-милият Господар Рал, който някога сме имали. Благодаря ти. Приемам щедрото ти предложение да се погрижиш за пророчествата ми.
Ричард се почувства леко виновен, задето бе принуден да изрече тази лъжа, но домът на тази жена бе тлеещ пожар, който заплашваше да се разрази всеки миг. Не му се щеше тя да пострада или да умре заради пророчествата си. В библиотеката наистина имаше много място и нямаше проблем нейните книжа да се съхраняват при останалите. Освен това той не можеше да твърди, че пророчествата на тази жена са по-малко ценни от всички останали.
— Още веднъж ти благодаря, Господарю Рал — повтори тя и го пусна.
Щом се озоваха в коридора, Зед рече:
— Това беше много мило от твоя страна, Ричард.
— Не особено. Просто се опитах да предотвратя безсмислен пожар.
— Можеше просто да й кажеш, че ще изпратиш хора да разчистят, за да не стане пожар.
Ричард изгледа дядо си изпод вежди.
— Посветила е живота си на тези записки. Би било жестоко да й ги отнема, при положение, че в библиотеката място колкото щеш. Помислих си, че би било добре да я накарам да ги даде с желание, да я направя част от решението.
— Точно това имах предвид, направи го съвсем по правилата на магията и се справи добре.
Ричард се усмихна.
— Както винаги си ми казвал, понякога да направиш номер е магия.
Натан стисна Ричард за ръкава.
— Да, да, много мило наистина. Но нали си спомняш последното й пророчество, за царицата?
Ричард погледна Пророка.
— Да: „Царицата взема пешка.“ Нямам представа какво означава.
— Нито пък аз — рече Натан и размаха книгата, която носеше със себе си. Но го има тук. Точно както го е записала тя — дума по дума: „Царицата взема пешка.“
Тринадесета глава
КАЛАН СЕ СТРЕСНА И СЕ СЪБУДИ. Някъде в притихналата стая някой я наблюдаваше.
Тя лежеше със затворени очи, но само си почиваше. Не спеше. Беше убедена, че не е заспивала.
Опитваше се да подреди хаоса в главата си. Не й се щеше да мисли за жената, убила децата си. Не й се щеше да мисли за децата и за трагичната им смърт. До какво само можеше да доведе страхът от пророчество.
Не й се щеше да мисли за обърканите и заблуждаващи видения на жената.
Положи неимоверни усилия да прочисти мислите си от всичко това.
Тежките завеси бяха спуснати. В стаята бе запалена само една лампа, при това съвсем слабо. Поставена на тоалетката пред огледалото, лампата едва мъждукаше и не успяваше да прогони тъмата от далечните краища на стаята. Там се събираше мрак, виждаха се само смътните тумбести силуети на огромни гардероби.
Не беше Ричард. Той би я предупредил за присъствието си. Същото важеше и за Кара. Този, когото тя усещаше в стаята, не казваше нищо, не помръдваше.
Но Калан усещаше, че я наблюдават.
Поне така й се струваше. Знаеше колко е лесно човек да изпусне въображението си от контрол. Като се опитваше да разсъждава безпристрастно и логично, не можеше да твърди със сигурност, че не е въображението й, особено след като Кара бе споделила същото предния ден.
Но сърцето й запрепуска, щом се взря в тъмните ъгълчета на стаята, напрегнала взор да долови движение.
Даде си сметка, че ръката й стиска ножа.
Отметна завивката и я избута встрани. Лежеше върху чаршафа. Голите й бедра настръхнаха при допира на ледения въздух.
Внимателно, безшумно спусна нозе на пода. Изправи се, без да се чуе нито звук. Изчака, заслушана, цялото й тяло напрегнато в готовност.
Калан се взираше с такова напрежение в далечния край на стаята, че я заболяха очите. Имаше чувството, че някой отвръща на погледа й.
Опита се да си представи откъде идва наблюдението, но не се спря на никоя посока. След като усещаше нечии очи, но не можеше да прецени къде са, значи навярно все пак бе плод на въображението й.