Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Лорета повдигна единия си ръкав и отметна няколко руси къдри от лицето си.
— Заповядайте, влезте.
Тя потъна обратно в мрачната пещера на дома си, замаяна от щастие, че си има гости.
Колкото и странна да беше Лорета, мястото, където живееше, беше още по-странно. За да влезе, понеже беше по-висок от нея, Ричард трябваше да отмести с ръка висящи от тавана плетени предмети. Бяха десетки, до един различни, макар помежду им да имаше нещо общо. Прежди в различен цвят бяха увити около кръстосани пръчици, за да оформят нещо като паяжини. Той нямаше идея за какво служат. Дори човек с най-развинтено въображение едва ли би ги нарекъл приятни, така че Ричард отхвърли вероятността да служат за украса.
Когато Зед го забеляза да гледа изпод вежди, му прошепна поверително:
— Имат за цел да държат злите духове далеч от вратата й.
Ричард не каза нищо за вероятността зли духове, успели да си проправят път от мрачните дълбини на подземния свят, да бъдат спрени от пръчици и прежда.
От двете страни на входа бяха струпани книжа, кутии и книги, които стигаха почти до тавана. През цялата тази неразбория минаваше нещо като тунел, който отвеждаше към вътрешността на дома й. Лорета едва се промъкваше по тясната пътека. Заприлича му на къртица, която се провира в дупката си. Четиримата тръгнаха един след друг и скоро стигнаха в нещо като ниша, която представляваше дневната. Мебелировката се състоеше от малка маса и два стола. През прозорчето, едва видимо между нови купчини книги и вещи, се процеждаше мътна светлина.
Зад масата имаше тезгях, отрупан с листове. Цялото място приличаше на бърлога, издълбана в сметище. И вонеше почти толкова ужасно.
— Чай? — предложи през рамо Лорета.
— Не, благодаря — отвърна Ричард. — Чух, че си искала да говориш с мен.
Зед вдигна ръка.
— Не бих отказал един чай.
— Със сладки? — с надежда попита тя.
Зед отвърна на широката й усмивка.
— Би било прекрасно.
Натан забели поглед. Ричард стрелна дядо си с очи. Лорета се закотви зад нестабилна на вид купчина хартия.
Докато Зед седеше на масата в очакване да му сервират чая, Лорета взе чайник от една етажерка встрани. Водата вътре се поддържаше топла от свещ под металния рафт, заобиколен от камари хартия.
Ричард се притесни от близостта на огън до всичките тези книжа.
— Лорета — подхвана той с надеждата, че тя ще възприеме думите му като желание да й помогне, — опасно е да палиш огън тук.
Както наливаше чай на Зед, тя вдигна глава.
— Да, знам. Много внимавам.
— Сигурен съм, но въпреки това…
— Трябва да внимавам с предсказанията, които правя.
Ричард огледа планините от хартия. Голяма част бяха просто натрупани купчини, но имаше и много дървени касетки, пълни с книжа, и папки, натъпкани до пръсване и нахвърляни една върху друга.
Зед размаха пръст към назъбената планина от хартия встрани от него.
— Това са твои предсказания, така ли? Всичките?
— О, да — отвърна ентусиазирано тя, все едно изгаряше от желание да им разкаже. — Как да ви кажа, цял живот съм получавала предсказания. Според майка ми едно от първите неща, които съм казала, било предсказание. Казала съм думата „пожар“. И… същия ден от огнището се изтърколила горяща главня и й подпалила полите. Не станало нищо сериозно, но тя се уплашила много. Оттогава започнала да записва онова, което казвам.
Ричард се огледа.
— Май още пазиш записаното от нея.
— Ами да, разбира се. — Лорета наля малко чай и на себе си и върна чайника на рафта. Сложи на масата нащърбена чинийка с няколко сладки вътре. — Когато поотраснах, започнах сама да записвам предсказанията си.
— Мммм — простена с наслада Зед, като размаха сладката, — канелени, любимите ми. Много са вкусни.
Лорета му метна беззъба усмивка.
— Сама ги правя.
Ричард се запита къде и как.
— А защо пазиш всичко, което си записала? — попита я.
Тя го изгледа неразбиращо.
— Ами защото това са предсказанията ми.
— Да, това вече ни го каза — продължи Ричард, — но какъв е смисълът да ги пазиш?
— Да ги имам черно на бяло. Толкова са много, че не мога да ги помня, ако не ги запиша. Но по-важното е, че трябва да бъдат съхранени, документирани.
Ричард смръщи чело, полагаше усилия раздразнението да не му личи.
— Защо?
— Всички пророци записват пророчествата си — отвърна тя с тон, който ясно показваше, че според нея е абсолютно излишно да се говори за такива очевидни неща.
— Да, хм, сигурно…