Смърт заради смъртта

— Не е ли по-добре ти да го посрещнеш, а? — плахо попита тя. — Хем и за колата ще си спокоен, представи си, че я ударя?

— А как ще разговарям с него? С пръсти ли? Майка ти те направи полиглот, сега ще й се отблагодаряваш за усилията.

— Добре де — обречено въздъхна тя. — Какво мога да направя сега, щом тя предварително е решила всичко. Татко, имам една новина за тебе, само гледай да не паднеш.

— Чакай да седна по-удобно. Така, казвай сега.

— Реших да се омъжа за Чистяков.

— Слава тебе, Господи! — радостно възкликна Леонид Петрович. — Най-сетне започваш да поумняваш. Моите поздравления.

— На кого, на мене ли?

— На Чистяков. Колко години чака човекът? Дванайсет май?

— Четиринайсет. Татко, ако започнеш да ми четеш морал, ще се откажа.

— Шантажистка. Дребна отвратителна шантажистка — разсмя се Леонид Петрович. — Кога ще е сватбата?

— Още не знам. Най-важното беше да реша въпроса по принцип, останалото е подробности.

— Как ще са подробности! — възмути се баща й. — Ами майка ти? Тя ще иска да дойде и трябва да й се каже предварително, това не ти е като да довтаса от Петербург в Москва.

— Ами… някъде през пролетта, може би през май.

— Добре, детко, прави си плановете, но съобщи и на майка си. Браво на тебе, че най-сетне се реши.

Вечерта телефонът иззвъня.

— Мога ли да разговарям с мадмоазел Анастасия? — заговориха на френски отсреща.

— Аз съм — отговори Настя. — Очаквах да ми се обадите.

— На френски ли предпочитате да говорим или на испански? — учтиво попита колегата на професор Каменская.

— По-добре на френски, ако това не ви затруднява. Кога каца самолетът ви?

— Утре в 9,50 сутринта. Полет от Мадрид. Как ще ви позная?

— Ами аз… как да ви кажа… — смути се Настя. — Аз съм блондинка, висока съм…

Вече искаше да опише себе си с дънки и яке и изведнъж се сети, че ще бъде крайно трудно да я познаят по външни белези. Възможно ли е да различиш сред тълпата посрещани непозната жена без нито една ярка черта във външността й? Лице? Никакво. Нормално. Очи? Безцветни. Коса? Мижав рус цвят. Яке — с такива ходи половината Москва. Да е грозна? Не, нищо особено. Красива? Красива определено не е.

— Ало! Анастасия! — извика мъжът.

— Да, да — побърза да отговори тя. — Светлоруса, дълга къдрава коса, кестеняви очи, изумруденозелена полушубка и червен шал. Ще ме откриете ли?

— Аз бих намерил блондинка с кестеняви очи дори в тъмнина и при вавилонско стълпотворение — галантно се пошегува той. — Заради срещата с нея съм готов да тичам пред самолета.

„На всичко отгоре е и веселяк — раздразнено си помисли Настя. — Не стига, че ще си загубя с него цял ден, който бих могла да употребя за работа, ами и ще трябва да понасям опитите му да ме забавлява, за да не изглеждам невъзпитана.“