Годината на Кобрата [bg]

Този силен и напевен глас се надигна иззад редицата съветници на Супилиум.

— На кого да говоря днес? Братята и близките ми са променливи; вчерашните другари са днес врагове.

Гласът ми се стори познат, макар да бях все още шокиран от разкритията на Супилиум. Зад редицата хети се изправи една фигура и излезе на светлината; седна до отрязаната глава с вперен в нас невиждащ поглед. Облечен беше в скъпа дебела ленена пола, поръбена с червен шев, а горната част на тялото му бе покрита с леопардова кожа. На ръцете си носеше червени ръкавици като онези, давани от фараона на любимците му. Груб шал от кожа на хиена бе загърнат около врата му, а лицето и главата му бяха скрити зад лъвска маска. На врата си носеше сребърна верига с малък златен скарабей. Отместих поглед. Супилиум и Зананза се забавляваха безкрайно на ситуацията.

— Лорд Маху! Песоглавецо от Юга!

Тази гротеска ми се подиграваше. Веднага го разпознах.

— Мерире — прошепнах. — Мерире, бившият върховен жрец на Атон, предател и бунтовник. Мислех, че си мъртъв!

Отколешният ми враг свали маската и разкри познатото маймунско лице, гладко и кръгло като речен камък, със зли черни очи, характерната изпъкнала челюст и устни, присвити в непрестанно презрение.

— Остарял си, Маху, Песоглавецо от Юга.

Продължавах да се взирам в него изумено. Мерире! Мъжът, с когото бяхме отраснали в придворния Кап, жрец по рождение, с вродена убеденост в превъзходството си над другите. По-късно бе станал върховен жрец на Атон при управлението на Великия еретик, чието име не бива да се произнася. След свалянето от власт на Нефертити, Мерире и последователите му опитаха да направят преврат, но бяха прокудени в пустинята. Бе изчезнал и сега отново се появяваше като заплаха — човек, който като мен самия вярваше, че Ехнатон е жив и се крие сред Вредителите.

— Значи си жив — ухилих се аз, за да прикрия изненадата си. — Мерире, краката ти са все така бързи. Сега — подразних го аз — се криеш като хекау, магьосник сред онези, които не са виждали Нил, не са се къпали във водите му, нито усещали хладния дъх на боговете му.

— Обиди, Маху, обиди — наклони се напред Мерире и изпусна шумно въздух към мен. — Онова, което магьосниците и мъжете скорпиони наричат дъха на смъртта. Аз познавам името на Гълтача — запя той. — Призовавам духовете на мъртвите от битките, които яздят в нощта в колесници, теглени от коне с виолетови гриви. — Потупа малката сребърна кутийка, която носеше на верижка около врата си. — У мен е ключът към мястото на духовете на мъртвите.

— А, да — изстрелях аз в отговор, — и крачиш сред цветовете на рая и се носиш по облаците, които ме отнасят сред вечнозелените поля на Озирис.

Отговорът ми предизвика мърморене сред хетите. Мерире свали верижката от врата си, отвори кутията и поръси част от съдържанието й върху пламъка на една от маслените лампи. Междувременно започна да се клати напред-назад и занарежда проклятия от Книгата на мъртвите.