Островът на изгубените [bg]

Мал зачака, чудейки се каква е целта на цялата работа. Не се виждаха често и при всяка среща тя се стряскаше от това колко дребна изглежда майка й напоследък.

Господарката на мрака направо се бе смалила, откакто бе заточена тук. Някога се извисяваше над всички, а сега беше като миниатюрна версия на себе си, просто дребничка. Ако се изправеше, се виждаше, че Мал е с няколко сантиметра по-висока от нея.

И все пак характерната й злост си беше на мястото, само че се разпростираше на по-малко място.

- Докъде бях стигнала? О, да, Злото е живо! - изсъска Злодеида.

- Злото е живо! Точно така, майко - кимна Мал. - Затова ли искаше да говорим? За надписите из града? Добри са, нали?

- Не, скъпа, не ме разбра - отвърна майка й и чак тогава Мал забеляза, че тя не е сама. Жената на трона галеше един гарван, кацнал на облегалката.

Гарванът изграчи, литна към Мал, кацна на рамото й и я клъвна по ухото.

- Ох! - извика тя. - Я стига!

- Това е просто Диабло. Не ревнувай, малки ми приятелю, това е само Мал -каза Злодеида небрежно. Макар Мал да знаеше, че майка й изобщо не я е грижа за нея (опитваше се да не го приема лично - майка й не я беше грижа за никого), все пак я заболя да го чуе.

- Диабло? - попита Мал. Знаеше всичко за Диабло, първия и най-добър приятел на Злодеида. Майка й беше разказвала историята много пъти. Как преди двадесет години тя се изправила срещу принц Филип в образа на огромен черен дракон, но била повалена, предадена и обезвредена с оръжие на доброто и справедливостта, което някакви досадни добри феи помогнали на принца да насочи към сърцето й. Злодеида решила, че е убита и е в небитието, но вместо това на следващия ден се събудила сама, пречупена и пратена на този ужасен остров.

Единственият спомен от битката беше белегът на гърдите й - там, където я бе пронизал мечът, и призракът на болката от тази рана често я навестяваше. Беше повтаряла много пъти на Мал как, когато се събудила, си дала сметка, че проклетите добри феи я били лишили от всичко - от замъка й, от дома й, от любимеца й - гарвана.

- Единственият и неповторим Диабло - измърка Злодеида. Изглеждаше щастлива, което беше извънредно рядко явление.

- Но как? Нали беше замразен! Нали го бяха превърнали в камък! - развика се Мал.

- Да, така е, зверовете направиха точно това. Но той се върна! Върна се! И

Злото е живо! - заяви Злодеида, придружавайки думите си с вещерски кикот за по-силен ефект.

Така. Майка й започваше малко да се повтаря.

Мал изразително завъртя очи. За всички останали глупаци, слуги и кретени на Острова Злодеида беше най-страховитото двурого нещо на света. За Мал обаче, която я бе виждала да яде препечени филийки с гоблинско желе и да ръси трохи по дивана, да лъска рогата си с вакса и да кърпи собственръчно разпрания подгъв на пелерината си, тя бе просто майка й и затова не се страхуваше от нея чак толкова. Е, добре, страхуваше се, но не чак колкото Карлос например.

Злодеида стана и насочи блестящите си зелени очи към тези на дъщеря си.