Тайната на забранената книга [bg]

Седем

По-късно щях да гледам на следващите няколко дни като на последните нормални моменти от живота ми, въпреки че по онова време изглеждаха всичко друго, но не и такива. Нормални бяха прасковеният пай и зеленият боб, работата зад бара и вкарването на колата ми в сервиз за последната двеста и петдесет доларова лепенка, а не разследването на убийството на сестра ми в Дъблин.

Прекарах цялата сряда в колежа „Тринити“. Говорих с последния преподавател от списъка ми, но тя нямаше какво да добави. Говорих с десетки от състудентите на Алина, когато лекциите свършиха. Разказите на всички бяха толкова еднакви, че или бяха част от някаква огромна конспирация а ла Досиета Хикс (винаги съм мразила този сериал, тъй като беше твърде неясен и с отворен край, а аз обичам спретнатите развръзки), или наистина сестра ми е била напълно различен човек, докато е била тук.

Казаха, че през първите два или три месеца е била дружелюбна, отзивчива, умна — личност, с когото другите са искали да общуват. Такава беше Алина, която познавах.

После внезапно се променила. Започнала да пропуска лекции. Когато се появявала, ако някой я попитал къде е била, тя се държала странно, потайно. Изглеждала въодушевена и дълбоко погълната, сякаш е открила нещо далеч по-интересно от лекциите, в което да се потопи напълно. След това, през последния й месец тук, отслабнала и изглеждала изтощена през цялото време, сякаш излизала да пие и да купонясва по цяла нощ, всяка нощ, и това започнало да й се отразява. „Раздразнителна“ и „нервна“ бяха две думи, които никога не асоциирах със сестра ми, но състудентите й ги използваха щедро в описанията си за нея.

Имаше ли приятел? Попитах. Двама от всички, с които говорих, казаха „да“. Две момичета, които изглежда познаваха Алина по-добре от останалите. Тя определено е имала приятел, казаха. Мислеха, че е бил по-възрастен. Богат. Опитен и красив, но не, никога не го бяха виждали. Никой не беше. Тя не го беше водила там.

Към края, в един от редките дни, в които се появявала изобщо, им се струвало, че се опитва със сетни сили да върне живота си, но изглеждала изтощена и победена, сякаш знаела, че вече е загубила тази битка.

По-късно същата вечер спрях в едно интернет кафене и свалих нова музика за айпода си. iTunes обича моята „Виза“. Трябва да съм по-пестелива, но моята слабост са книгите и музиката, а смятам, че има много по-лоши. Копнеех за „Най-големите хитове“ на Грийн Дей (песента, в която се пее: „понякога сам се плаша, понякога умът ми играе номера…“, беше основно в ума ми напоследък) и ги получих с намалена цена за девет и деветдесет и девет долара, което беше по-малко, отколкото щях да платя в магазина. Сега знаете как оправдавам пристрастеностите си — ако мога да платя по-малко, отколкото в „Уол март“, трябва да го имам.