Тайната на забранената книга [bg]

— Предпазвала ви е от какво?

— Не знам! Това трябва да разберем. Не можете ли просто отново да отворите случая и да се опитате да откриете кой е бил този приятел? Със сигурност някой някъде го е виждал. В съобщението си звучеше така, сякаш се криеше от някого. Каза, че той идвал. Каза, че не мисли, че би й позволил да напусне страната. Очевидно някой я е заплашвал.

Той ме изгледа за момент, после въздъхна тежко.

— Госпожице Лейн, по ръцете на сестра ви имаше дупки. От типа, който оставят иглите.

Скочих на крака вбесена.

— По цялото тяло на сестра ми имаше дупки, инспекторе. Не само по ръцете. Съдебният лекар казва, че са изглеждали като следи от зъби — не от човек или животно, което той би могъл да разпознае, обаче. — А части от нея бяха просто разкъсани! — треперех. Мразех този спомен. От него ми се гадеше. Надявах се да е била вече мъртва, когато се е случило. Бях почти сигурна, че не е била. Гледката беше избутала мама и тате право през ръба. Беше направила същото и с мен, но аз се върнах от онова адско място, защото някой трябваше да го направи.

— Ние също прегледахме тялото й, госпожице Лейн. Нито животински, нито човешки зъби оставят такива белези.

— Нито иглите — казах яростно.

— Ако седнете…

— Ще отворите ли отново случая й, или не? — настоях.

Той вдигна ръце с дланите нагоре.

— Вижте, не мога да си позволя да пращам хора по случаи, за които няма никакви улики, когато сме затънали до уши в такива, за които имаме. Напоследък има скок в броя на убийствата и на изчезналите хора, какъвто не сме виждали преди. — Той изглеждаше отвратен. — Сякаш половината от проклетия град е полудял. Не ни достига персонал, това е истината. Не мога да оправдая назначаването на хора по случая на сестра ви, след като просто няма какво повече да се направи. Съжалявам за загубата ви, госпожице Лейн! Знам какво е да загубиш любим човек. Но нищо повече не мога да направя за вас. Предлагам да се приберете у дома и да помогнете на семейството си да го преживее.