Ноктите на Помирителя [bg]

Отначало аз и Йонас се опитахме да зададем въпроси на хората, които ни бяха пленили, но те ни заставиха да замълчим. Сега след като балучитърът навлезе сред това поле на тлението и разрушението, те се поотпуснаха малко и аз отново ги попитах къде ни водят. Отговори ми мъжът с уплашеното лице:

— В пустошта, домът на свободните мъже и хубавите жени.

Спомних си за Аджиа и го попитах дали служи на нея, но той се разсмя и поклати глава.

— Не, моят господар е Водалус.

— Водалус!

— О! — възкликна той. — Очевидно го познаваш. — Той бутна мъжа с брадата, който яздеше заедно с нас на платформата. — Няма съмнение, че Водалус ще се отнесе подобаващо с теб, щом толкова изкусно измъчваше един от неговите сподвижници.

— Познавам го, наистина — отвърнах аз. — Бях готов да кажа на мъжа с изплашено лице, че бях спасил живота на Водалус, още когато бях капитан на послушниците. Но тогава си помислих, че Водалус може изобщо да е забравил за тази случка. Затова казах само че ако съм знаел, — че Барнох е сподвижник на Водалус, нямаше в никакъв случай да изпълня екзекуцията. Естествено излъгах, защото още когато приех предварително си заплащане, разчитах да намаля страданията на Барнох. Лъжата не ми помогна с нищо. Тримата, дори и водачът на балучитъра, бурно се разхилиха.

Когато веселието им премина, попитах:

— Снощи яздих на североизток от Салтус? Натам ли отиваме?

— Значи там си бил? Нашият господар дойде да те търси, но се върна с празни ръце. — Мъжът с уплашеното лице се усмихна, защото явно в съзнанието му премина мисълта, че е изпълнил мисията, на която се бе провалил самият Водалус.

— Отиваме на север, погледни слънцето — прошепна ми Йонас.

— Да, точно така — отговори човекът със страхливото лице, който изглежда имаше остър слух. — На север, но не за дълго. — После, за да убие времето, той ми разказа накратко как се отнася неговия господар с пленниците. Повечето описани методи бяха изключително примитивни, по-скоро с театрален ефект, отколкото предназначени за бавна агония.

Сякаш огромна ръка пусна завеса над нас и сенките на дърветата паднаха върху платформата. Блясъкът на милионите стъкла от разбитите саркофази и втренченият взор на мъртвите очи останаха зад нас и ние навлязохме в зелената сянка на вековна гора. Сред огромните дънери дори и балучитърът, който имаше ръст поне три пъти по-висок от човешкия, не изглеждаше нищо повече от малък, подтичващ звяр, а ние, яздейки на гърба, бяхме като пигмеи изскочили от детска приказка.

Тогава ми хрумна, че тези дървета са били съвсем малко по-ниски от времето, когато съм се родил. Те са се издигали както сега и когато съм играл сред кипарисите и гробниците на нашия некропол. Щяха да останат тук и да поглъщат последните зари на умиращото слънце и когато аз вече ще съм мъртъв. Видях колко малко значение има дали съм жив или мъртъв, макар да чувствах живота си като нещо много скъпо. Тези мисли ме накараха за малко да забравя това свое настроение, в което бях готов да се боря и за последния си миг живот, макар и да продължавах да се интересувам дали ще се спася или не.