Драконите на сломеното слънце [bg]

Впечатлен от очевидния им страх и загриженост, Карамон бе дал съгласието си да „понижи глас“ и старейшините си отидоха доволни от постигнатото. В действителност старият войн наистина понижи глас, но продължи да се оплаква. Единствената разлика в сравнение с преди беше, че сега не го правеше толкова гръмогласно.

Тъкмо тази сутрин Карамон преповтаряше възгледите си по този въпрос и пред младия соламнийски рицар.

— Ужасна буря, сър — каза рицарят, настанявайки се срещу него.

В далечния край на странноприемницата закусваше друга група от соламнийски рицари, ала Джерард ут Мондар демонстративно не им бе обърнал внимание. На свой ред и те се бяха направили, че не го забелязват.

— Задават се ужасни дни — съгласи се Карамон, докато също се наместваше на мястото си в дървеното сепаре — място, което бе излъскано до блясък от задните му части. — Но все пак ми се стори ободряваща.

— Татко! — възкликна възмутено Лора. Тръсна пред него чиния говеждо с яйца и купа овесена каша пред рицаря. — Как можеш да говориш така? Толкова много хора пострадаха. Чух, че някои къщи дори са били отнесени.

— Нямах точно това предвид — протестира с разкаян вид Карамон. — Наистина съжалявам за хората, които са пострадали, но нощес ми хрумна, че и леговището на Берил трябва здравата да се е поразтърсило. Бурята може дори да е подпалила опашката на старата кучка. Ето какво имах предвид. — Той хвърли разтревожен поглед към купата на рицаря. Джерард, сигурен ли се, че овесената каша ще ти бъде достатъчна? Мога да накарам Лора да ти изпържи малко картофи…

— Благодаря ви, сър, но това е всичко, от което имам нужда на закуска — отговори Джерард, както между другото отговаряше на съвсем същия въпрос на закуска от доста време насам.

Карамон въздъхна. Макар наистина да харесваше младежа, не можеше да разбере някой, който не се наслаждава на храната. Човек, който не можеше да се радва на прочутите пикантни картофи на Отик, едва ли умееше да се радва и на живота. Само веднъж досега се бе случвало Карамон да стигне дотам, и то само преди няколко месеца, когато бе починала неговата възлюблена съпруга Тика. Тогава старият войн просто бе отказал да се храни, което моментално хвърли целия град в смайване и ужас, превърнали се в безумна надпревара по готвене в опит да изнамерят нещо, което отново да го приобщи към живите.

Карамон отказваше да се храни, да върши обичайните си задължения и да говори. Или се размотаваше безцелно из целия град, или просто стоеше и се взираше невиждащо в цветните стъкла на странноприемницата — същата странноприемница, където за пръв бе срещнал червенокосата лудетина, която по-късно стана и негова спътница в живота, която бе държал в ръцете си като любовница, като приятел — неговото спасение в тежки мигове и мрачни моменти. Не можеше да пролее и една сълза за нея, не можеше да се насили да отиде при гроба й под валеновите дървета. Не искаше нито да спи в общото им легло, нито да изслуша съболезнователните писма на Лорана и Гилтас от Квалинести и на Златна Луна от Цитаделата на светлината.