Зовът на барабана [bg]

Котката на свещеника

Бостън, Масачузетс, юни 1969 г.

— Бриана?

— Да? — Тя седна рязко с бумтящо сърце, името ѝ кънтеше в ушите ѝ. — Кой… какво? — Беше заспала.

— По дяволите, знаех си, че моментът е неподходящ! Извинявай, да се обадя ли по-късно?

Именно лекият акцент в гласа му най-сетне задвижи връзките в нервната ѝ система. Телефон. Звънящ телефон. Беше го грабнала по рефлекс, докато още спеше.

— Роджър! — Притокът на адреналин, освободен при сепването ѝ, избледняваше, но сърцето ѝ още биеше много бързо. — Не, не затваряй! Всичко е наред, будна съм. — Тя прокара ръка по лицето си и се опита да разплете телефонния кабел и да изпъне малко смачканите завивки.

— Така ли? Сигурна ли си? Колко е часът там?

— Не знам; твърде тъмно е, не виждам часовника — каза тя, все още сънливо. Отговори ѝ неохотен дълбок смях.

— Наистина съжалявам; опитах се да изчисля часовата разлика, но явно съм смятал на обратно. Не исках да те будя.

— Всичко е наред, щом вдигнах телефона, значи съм будна — увери го тя и се засмя.

— Да. Е… — Тя чу усмивката в гласа му и се облегна на възглавниците, като отмяташе кичурите коса от очите си и бавно идваше на себе си. Усещането от съня още беше в нея, по-реално от потъналите в мрак форми в стаята.

— Радвам се да чуя гласа ти, Роджър — каза тихо. Беше изненадана колко много се радваше наистина. Гласът му звучеше далечен и в същото време по-близък от воя на сирените и свистенето на гуми по улицата отвън.

— И аз твоя — отвърна той леко засрамено. — Виж… има възможност да дойда на конференция следващия месец в Бостън. Мислех си дали… ами няма друг начин да го кажа. Искаш ли да се видим?

Ръката ѝ стисна здраво слушалката, сърцето ѝ подскочи.

— Съжалявам — каза той веднага, преди да е успяла да отговори. — Знам, че ти го сервирам внезапно, нали? Виж… кажи ми направо, ако не искаш.

— Искам. Разбира се, че искам да те видя!

— О, значи нямаш нищо против? Само че… не отговори на писмото ми. Реших, че може да съм направил нещо…

— Не, не си. Съжалявам. Просто…

— Всичко е наред, не исках да…

Изреченията им се сблъскваха и те замълчаха, внезапно засрамени.

— Не искам да те притискам…

— Не исках да…

Ето, пак се случи, и този път той се засмя — нисък, шотландски смях, прелитащ огромното разстояние през пространството и времето, който я успокои, сякаш беше усетила допира му.

— Значи всичко е наред — каза той твърдо. — Правилно съм разбрал, нали?

Тя не отговори, а затвори очи, докато я заливаше някакво неопределимо облекчение. Роджър Уейкфийлд вероятно беше единственият човек на света, който можеше да разбере; досега не беше осъзнавала колко важно е разбирането.

— Сънувах — каза тя. — Когато телефонът иззвъня.

— Ммффм?

— Баща си. — Гърлото ѝ се сви, само мъничко, когато изрече тази дума. Същото се случваше и когато изричаше „майка“. Още усещаше аромата на нагретите от слънцето борове в съня си и усещането за хрущенето на игличките под ботушите ѝ.