Синовете на Спарта [bg]

Царският дворец в сърцето на града беше поддържан в пълна готовност, макар че повече от десет години в него не беше стъпвал представител на царското семейство. Цяла армия слуги и роби неуморно почистваха, боядисваха и подрязваха храсти. Те се държаха на разстояние от Кир, така че той и тримата му спътници сякаш се разхождаха в пуста градина. Подобно на много други неща, уединението беше само илюзия.

Кир беше облякъл лека роба заради жегата и на кръста си носеше извит меч, чиято дръжка бе обсипана с рубини. Златен пръстен украсяваше лявата му ръка — единственият друг признак на богатство и власт. Спартанецът Клеарх вървеше до него с голи крака и червено наметало, което се развяваше на лекия ветрец.

— Мислех си, че познаваш тази част от Анатолия, господарю — каза един от мъжете.

Проксен не можеше да си позволи да нарече царския син лъжец особено на това място, но на изсеченото му лице беше изписано съмнение. Всички гръцки бойци бяха стегнати и почернели от слънцето — резултат от професията им. Беотиецът Проксен пък изглеждаше като изваян от кост. Челото засенчваше очите му, а огромният му нос пореше въздуха пред него като носа на кораб. Клеарх го харесваше, но разбираше, че присъства на игра на царе, в която честността може да убие човек още преди да се е превърнал в заплаха.

— Не можеш да познаваш всяко племе от хълмовете, Проксене — отвърна Кир и го тупна по гърба. — Цяла Анатолия е част от империята на брат ми, дори бунтовният юг — а аз командвам войските му. Да не би да искаш да поведа няколко хиляди перси от Изтока към онези хълмове? Мъже, които никога не са стъпвали по онези земи? Не, според мен за тази работа ще ми трябват гръцки войници. Клеарх препоръча теб — а и аз съм чувал да те споменават като отличен водач.

— Ласкаеш ме, господарю — отвърна Проксен и коленичи, след което се изправи.

— Не повече, отколкото заслужаваш. Съгласен ли си? Можеш ли да ми намериш две хиляди добри хоплити? Обучени и опитни мъже, които няма да побягнат от диви племена?

— Мисля, че мога. Познавам хора, които със сигурност имат списъци на мъжете, които са обучавали. Разбира се, някои от тях сигурно са на поход или пък вече не ходят на походи. Две хиляди не е кой знае колко много.

И погледна принца, а после Клеарх. Имаше нещо странно, макар че Проксен не можеше да каже какво точно. Гръцките войници се ценяха по целия свят заради уменията си. Продаваха услугите си като наемници на висока цена. Въпреки това Проксен усещаше, че нещо не е наред. Инстинктът му подсказваше да откаже предложението, но от друга страна, Кир му беше предложил цяло състояние.

— Само за една година ли искаш хората ми? Колкото да разчистят хълмовете от племената?

— Така, сякаш никога не ги е имало — отвърна Кир.