Парижката книжарница

— Казах, че взривихте живота си. Побягнахте. Като Хъкълбери Фин с лодката. Като Форд Префект[13].

— Заради жена.

— Жена ли? Мислех, че не се интересувате много от жени.

— Не се интересувам от повечето жени. Искам само една. Искам я силно. Затова отивам при нея.

— Аха. Чудесно. Защо не взехте автобуса?

— Да не мислите, че само в книгите хората вършат безумия?

— Не мисля. В момента мисля само, че не мога да плувам, а вие още като момче сте управлявали това чудовище. Видях как сте подредили петте кутии с котешка храна по азбучен ред. Вероятно сте луд. Мили Боже! Някога били ли сте на 12 години? Истинско малко момче? Не ми се вярва. Изглеждате, сякаш винаги сте били такъв…

— Какъв?

— Възрастен. Винаги овладян. Самоуверен. Спокоен.

Само да знаеше какъв дилетант съм…

— Нямаше да стигна и до гарата. По пътя щях да размишлявам задълбочено, мосю Жордан, и да открия куп причини, които ме спират да продължа. И нямаше да замина. Сега щях да стоя там горе — Пердю посочи моста на Сена, откъдето им махаха момичета на велосипеди — и да си остана завинаги в Париж. Нямаше да избягам от обичайния си живот. Звучи гадно, но е така.

— Казахте „гадно“.

— И какво от това?

— Супер! Вече не съм разтревожен от азбучната подредба в хладилника ви.

Пердю посегна към чашата с кафе. Как ли ще се разтревожи Макс Жордан, ако разбере, че жената, заради която Жан Пердю прекъсна връзката с нормалния живот по такъв чудовищен начин, е починала преди 21 години? Пердю си представи как го казва на Жордан. Най-добре да му каже веднага, само че не знаеше как.

— А вие? — попита той. — Какво ви доведе на брега на Сена, мосю Жордан?

— Искам… търся история — обясни със запъване Макс Жордан. — Защото тук, вътре в мен… вече няма нищо. Реших, че няма да се върна вкъщи, докато не намеря историята. Дойдох при вас да се сбогувам и в този миг вие потеглихте… Позволете ми да пътувам с вас. Моля ви!

Момъкът гледаше Пердю с такава надежда, че той мигом промени намерението си да го свали на сушата при първото по-голямо пристанище и да му пожелае много късмет.

Светът беше пред тях. Оставил зад себе си нелюбимия живот, Пердю изведнъж се почувства отново момче. Да, някога наистина беше момче, нищо, че Макс Жордан го гледаше с очи на хлапак и не искаше да повярва.

Хубаво беше да се почувства отново на дванайсет. Тогава Жан рядко беше сам, макар че харесваше миговете на уединение. Най-често беше с Виджая, тъничката издънка на индийското семейство математици в съседната къща. Тогава все още беше дете и възприемаше сънищата си като втори реален свят и като място на изпитание. Да, наистина вярваше, че ако реши задачите, поставени му насън, ще напредне в будния си живот.

„Намери пътя, който ще те изведе от лабиринта! Научи се да летиш! Укроти адското куче! И тогава, щом се събудиш, ще ти се изпълни едно желание.“

По онова време беше способен да вярва в силата на своите желания. Повечето от тях, естествено, бяха съчетани с условието да се откаже от нещо любимо или много важно.