Тебеширения човек [bg]

Не отговорих, защото ми се струваше, че господин Халоран има да добави още нещо.

− Надявам се картините да й помогнат с възстановяването. Момиче като Елайза цял живот чува от околните, че е красиво. Лиши ли се от това, може да реши, че е изгубила всичко. Но всъщност има и друга красота, вътрешна. Това се опитвам да й покажа — че все още има нещо, което да съхрани, в което да намери опора.

Погледнах отново портрета и ми се стори, че разбирам. Вярно, Елайза вече не беше същата като преди, но той бе извадил на бял свят онази различна, специална красота. Колкото до съхраняването на нещата, за да не се изгубят завинаги, това също ми беше ясно и аз едва не му го казах. Но когато се обърнах към господин Халоран, той бе потънал в дълбоко съзерцание на картината.

Тогава разбрах и друго. Че той е влюбен в нея. В Елайза, Момичето от въртележката.

Харесвах господин Халоран, но още тогава изпитах неудобство. Все пак той беше възрастен. Не стар възрастен (по-късно разбрахме, че е бил на трийсет и една), но все пак възрастен, докато Момичето от въртележката не беше дете, да речем, но все пак беше много по-млада от него. Той не можеше да я обича. Не и без да си навлече неприятности.

Изведнъж Халоран сякаш се върна в реалността и се сети, че аз още съм в стаята.

− Както и да е, много се разприказвах. Ето защо не преподавам изкуство. Човек само се разсейва и не успява да свърши нищо. — Той ми отправи поредната жълтеникава усмивка. — Готов ли си вече да се прибираш?

− Да, господине.

Исках да се прибера повече от всичко.

Спряхме в края на нашата пресечка.

− Реших, че ще предпочетеш майка ти да не ме вижда — рече той.

− Да, така ще е по-добре.

− Да ти помогна ли да извадиш колелото от багажника?

− Ще се справя и сам. Благодаря, господине.

− Моля, Еди. Само още едно нещо.

− Какво?

− Предлагам ти да се договорим. Аз няма да спомена на никого за днешната случка, ако и ти сториш същото. Особено за картините. Те са малко… лични.

− Съгласен съм — отвърнах без секунда колебание. Нямах никакво желание инцидентът да се разчува.

− Чудесно. Довиждане, Еди.

− Довиждане, господине.

Грабнах колелото и го забутах към къщи. Опрях го край входната врата. На стъпалата имаше колет, чийто етикет гласеше: „Г-жа М. Адамс“. Зачудих се защо пощальонът не е позвънил. А може би беше, но нашите не го бяха чули.

Взех колета и го внесох вътре.

− Здрасти, Еди — викна татко от кухнята.

Бързо се погледнах в огледалото в антрето. Имах синина отстрани на челото, а тениската ми още беше малко мръсна, но нямаше какво да сторя по въпроса. Поех си дълбоко въздух и влязох.