Шадоу стрийт 77 [bg]

Инвентаризацията на обувките вече не беше в състояние да разсее Спаркъл от тътена, който се надигаше от основите на „Пендълтън“. Изведнъж гледката на обувките и напомни на смъртния танц с боси крака на майка й.

Поколеба се дали да излезе от дрешника, тъй като той нямаше прозорци. Оттук не виждаше бурята, а и бурята не виждаше нея. В това кътче гръмотевичните залпове бяха най-приглушени.

Поседя още минута-две, докато се опитваше да реши къде да потърси убежище… и в този момент Айрис се появи на вратата. Дванайсетгодишното момиче приличаше на Спаркъл по две неща — беше дребничка на ръст и с нежни черти на лицето, — но се различаваше във всичко останало. Спаркъл имаше руса коса, а тази на Айрис беше гарвановочерна. Очите на Спаркъл бяха сини, а тези на Айрис — с интригуващ сияйносив оттенък. Майката беше със светла кожа, а дъщерята — мургава.

Айрис погледна Спаркъл, но само за миг, а после насочи вниманието си към плюшеното зайче, което бе гушнала в ръка, сякаш беше истинско бебе.

— Бурята плаши ли те, миличка? — попита Спаркъл, тъй като се тревожеше, че нейното притеснение може да влияе на и бездруго прекалено чувствителното дете, което възприемаше света като по-груб, отколкото можеше да понесе.

В добрите си дни Айрис произнасяше не повече от сто думи, а в останалите изобщо не приказваше. Да отговаря на въпроси за нея беше особено мъчение, нахлуване в личното й пространство, от което лицето й се изкривяваше страдалчески.

Момичето отговори със сладък и сериозен тон:

— Ще отидем на ливадата да се изсушим на слънце.

На Шадоу Стрийт нямаше никаква ливада, нито слънцето се беше показвало в този дъждовен ден. Спаркъл обаче разбра какво иска да каже момичето: че в началото се е уплашило, но вече не го е страх. Думите на Айрис бяха от приказката за Бамби — репликата на майката на сърнето след страховитата буря; беше чела историята десетки пъти, както правеше с всички любими книжки, и знаеше наизуст цели пасажи.

Съсредоточена в играчката зайче, Айрис нежно погали плюшената му муцунка. На Спаркъл й се стори, че втренчените му очи са съвсем малко по-безизразни от бляскавия поглед, с който дъщеря й за кратко я възнагради.

Айрис се извърна от отворената врата на дрешника и се отправи през главната спалня към коридора, а Спаркъл копнееше да тръгне след нея, да докосне лицето й, както Айрис галеше зайчето си, да я прегърне и да я придърпа към себе си. Допирът нямаше да се приеме добре; понасяше да я докосват само когато е в настроение, но не търпеше гушкане. Прегръдката би накарала момичето да се отдръпне, да избяга и вероятно дори да закрещи и да изпадне в агресия, въпреки че имаше по-редки пристъпи от другите деца аутисти.