Списъкът на съдията

— Слушам.

— Чрез книгите привличам внимание и постигам правдоподобност. Представям се като опитен автор на криминална и полицейска документалистика. Винаги на свободна практика, разбира се. Обяснявам, че работя над книга за стари случаи, свързани с млади жени, които са били удушени. Конкретно за тази книга проверих информацията за братствата и сестринствата в Университета на Флорида и накрая подредих пъзела. Никой от старите приятели на Айлийн не искаше да говори. Отне ми месеци, дори години, но накрая намерих един член на братството, който се разприказва. Срещнахме се в бар в Сейнт Пийт и той каза, че познавал Айлийн. Много момчета я познавали. Не бил говорил с Баник от години, но след няколко питиета все пак ми разказа за неговата злополучна нощ с Айлийн. Твърдеше, че бил жестоко унизен.

Лейси закрачи из стаята, премисляйки чутото.

— Добре, но как изобщо научи за смъртта на Айлийн?

— Имам си източник. Един малко шантав изследовател. Бивше ченге, което събира и изучава повече данни за престъпления от всеки друг на света. Годишно има около триста убийства чрез удушаване. Всички по един или друг начин стигат до електронната база данни на ФБР за насилствени престъпления. Моят източник проучва стари случаи, търси сходства и повтарящи се модели. Намери случая с Айлийн Никълбъри преди десет години и ми го предаде. Намери и случая с Лани Върно. Не знае за Баник и няма представа как използвам информацията. Мисли ме за автор на криминална литература.

— Той приема ли твоята теория за серийния убиец?

— Не му плащам да приема теории. Това не го обсъждаме. Плащам му да се рови из отломките и да ми съобщава, когато попадне на нещо подозрително.

— Само от любопитство: къде се намира този човек?

— Не знам. И той като мен използва различни имена и адреси. Не сме се срещали, не сме говорили по телефона и никога няма да го направим. Обещава ми пълна анонимност.

— А как му плащаш?

— В брой до пощенска кутия в Мейн — каза Джери и отпи от кафето си.

Лейси беше толкова изумена, че се наложи да седне.

Замисли се колко много информация е събрала Джери през последните двайсет и няколко години.

Тя сякаш прочете мислите й и каза:

— Знам, че ти идва в повече. — Извади от джоба си флашка и й я подаде. — Тук има над шестстотин страници проучвания, статии от вестници, полицейски досиета, всичко, което съм намерила и което може да ти бъде полезно. А вероятно и много неща, които не ти трябват.

Лейси взе флашката и я пъхна в джоба си.

— Материалът е кодиран — поясни Джери. — Ще ти изпратя ключа за разкодиране.

— Защо е кодиран?

— Защото целият ми живот е кодиран, Лейси. Всичко, което правим, оставя някаква следа.

— И ти смяташ, че той е някъде там, по следата?

— Не знам, но се стремя да не се излагам на показ.

— Добре, в този ред на мисли: каква е вероятността Баник да знае, че някой го е погнал? Става дума за осем убийства, Джери. В най-различни щати.

— Аз ли не знам? Осем убийства за двайсет и две години. Разговаряла съм със стотици хора, но повечето изобщо не ми бяха полезни. Да, има вероятност негов състудент да му каже, че някой разпитва, но аз никога не използвам истинското си име. Възможно е и ченге от Литъл Рок, от Сигнал Маунтин или от Уилмингтън да се изпусне, че някакъв частен детектив души около стар случай на убийство, но няма начин да стигне до мен. Страшно много внимавам.

— Защо тогава си толкова притеснена?

— Защото той е много умен и търпелив, а и защото няма да се учудя, ако се връща.

Лейси почака за разяснение, после попита:

— Къде да се връща?

— На местопрестъпленията. Тед Бънди го е правел, други серийни убийци също. Баник не е толкова небрежен, но може да държи полицията под око, да следи какво се случва със старите досиета и да проверява дали някой не се е отбивал в архива.

— Но как?

— През интернет. Лесно би могъл да хакне полицейските досиета и да разбере какво става. А има и частни детективи, Лейси. Ако им платиш достатъчно, ще свършат работата и ще си държат езика зад зъбите.