Списъкът на съдията

Дарън паркира на полупразния паркинг на един хотел на няколко километра от Талахаси.

— Лицето ще види, че влизаме в хотела, и ще знае, че и ти си тук.

— Лицето?

— Извинявай, но засега не мога да ти разкрия повече.

— Харесва ми. Невероятна интрига.

— Представа нямаш в какво се замесваш. Просто ме почакай в кафенето или във фоайето.

— Къде ще се срещнеш с въпросното лице?

— В стая на третия етаж.

— Чувстваш ли се в безопасност?

— Разбира се, пък и нали ти ме чакаш долу, готов да се притечеш на помощ? Носиш ли си пистолета?

— Забравих го.

— Що за агент си?

— Не знам. Мислех, че съм незначителен следовател, който работи за минимална заплата.

— Ще ти издействам повишение. Ако не се върна до час, можеш да предположиш, че са ме отвлекли и сигурно ме изтезават.

— И после какво?

— Бягай.

— Ясно. Лейси, каква точно е целта на тази среща?

— Добре, ще ти кажа. Очаквам официална жалба срещу окръжен съдия, която ще съдържа обвинения, че той е извършил убийство, докато вече е бил на този пост. Може би не само едно. Многократно се опитах да убедя лицето да се откаже и да се обърне към ФБР или към друга организация, която се бори с престъпността. Не се получи. Разследването, каквото и да представлява, ще започне от нас. Но нямам представа как ще завърши.

— Добре ли познаваш въпросното лице?

— Не, запознахме се преди две седмици. В кафенето на партера на „Сайлър“. Ти я снима.

— А, за нея ли става дума?

— Да.

— Вярваш ли й?

— Така мисля. Въпреки това не спирам да се колебая. Обвинението е чудовищно, но тя представи доста силни косвени доказателства. Не истински улики, не забравяй, но достатъчно подозрения, за да събудят интерес.

— Страхотно, Лейси. Непременно трябва да ме включиш в разследването. Страшно си падам по заплетените криминални случаи.

— Вече си включен, Дарън. Ти и Садел. Това е екипът, ясно? Само ние тримата. И трябва да ми обещаеш да не настояваш да разкрия истинската й самоличност.

Той заключи устни с жест и отговори:

— Обещавам.

— Да тръгваме.

В далечния ляв ъгъл на фоайето, зад регистратурата, имаше кафене. Дарън мълчаливо зави натам, а Лейси тръгна към асансьорите. Качи се на третия етаж, намери стаята и почука.

Джери отвори вратата без усмивка и без поздрав. Кимна й да влезе и Лейси бавно пристъпи вътре. Огледа се: малка стая с едно легло.

— Благодаря, че дойде — каза Джери. — Сядай.

До телевизора имаше стол.

— Добре ли си? — попита Лейси.

— Пълна развалина съм. — Нямаше ги елегантните дрехи и фалшивите дизайнерски очила. Джери беше облечена със стар анцуг и ожулени маратонки. Не носеше грим и изглеждаше с години по-възрастна. — Сядай.

Лейси се настани на стола, а Джери седна на леглото. Посочи към някакви документи върху бюрото.

— Ето я жалбата. Постарах се да бъда възможно най-кратка, използвам името Бети Роу. Даваш ли ми дума, че никой друг няма да научи истинското ми име?

— Не мога да ти обещая, Джери. Вече ти обясних. Гарантирам ти, че никой от Комисията няма да разбере коя си, но нищо повече.

— Нищо повече ли? А какво повече има, Лейси?

— Сега разполагаме с четиресет и пет дни за разследване по повод твоята жалба. Ако открием доказателства в подкрепа на обвиненията ти, единствената ни възможност ще бъде да се обърнем към полицията или към ФБР. Не можем да арестуваме този съдия за убийство, обясних ти. Можем да го свалим от поста му, но загубата на работата ще бъде най-малкият му проблем.

— Длъжна си да ме предпазваш. Непрекъснато.

— Ще си свършим работата, само това мога да ти обещая. Никой от колегите ми няма да знае името ти.

— Предпочитам да не влизам в неговия списък, Лейси.

— Е, аз също.

Джери пъхна ръце в джобовете си и се залюля напред-назад, потънала в друг свят. След дълга и неловка пауза каза:

— Той убива отново, Лейси. Изобщо не е преставал.