Warcraft - Повелителят на клановете

Твоят народ, бе казала Тарита. Не онези същества или зелените чудовища. Внезапно изпита чувство на благодарност към нея, толкова силно, че дълго време не успяваше да отрони нито дума. Най-сетне промълви:

— Защо правиш това? Защо искаш да ми помогнеш?

Тя го погледна, спокойна и усмихната, сякаш виждаше пред себе си принц.

— Защото те помня още като бебе. Ти беше по-малкото ми братче. Остана ми само ти, когато… когато Фаралин умря. Гледах какво правеха с теб през всичките тези години, как те измъчваха и това ме отврати. Исках да ти помогна, да бъда твой приятел… — Тя отклони очи встрани. — Освен това, вече и аз не изпитвам привързаност към нашия господар.

— Той да не е наранил и теб? — внезапно Трал беше обзет от толкова силна ярост, че сам се изненада.

— Не. Не точно — тя хвана едната си китка с ръка и започна да я разтрива внимателно. Трал забеляза избледняваща синина, криеща се под ръкава й. — Не и физически. Трудно ми е да ти го обясня…

— Разкажи ми.

— Трал, време е…

— Разкажи ми! — прогърмя гласът му. — Ти си моя приятелка, Тарита! От десет години ми пишеш писма и единственият момент в живота ми, когато се усмихвах, беше, докато ги четях. Хубаво ми беше да зная, че съществува някой, който разбира каква е моята същност, а не ме смята просто за… за чудовището от гладиаторската арена. Ти беше моята светлина в мрака — с цялата нежност, на която беше способен, Трал протегна ръка и я постави много внимателно върху нейното рамо. — Разкажи ми — помоли отново той с по-тих глас.

Нейните очи заблестяха и плувнаха в някаква течност, която се стече по бузите й.

— Толкова се срамувам — прошепна тя.

— Какво става с очите ти? — попита Трал. — И какво означава „срамувам“?

— О, Трал — отвърна Тарита с пресипнал глас и избърса очите си. — Това са сълзи. Те се появяват, когато сме тъжни и нещастни, когато сърцата ни са препълнени с толкова много скръб, че тя няма откъде другаде да излезе — Тарита дишаше учестено. — А срамът идва… когато си направил нещо, което никога не би направил човекът, за когото си се смятал преди, и за което не би желал да научи никой друг. Но вече всички знаят и ти също би могъл да го научиш. Аз съм любовница на Блакмуър.

— Какво означава това?

Тя го погледна тъжно.

— Ти си толкова невинен, Трал. Толкова чист. Но някой ден ще разбереш.

Оркът си припомни откъслечните подхвърляния, дочути на тренировъчното поле, и разбра какво му беше признала Тарита. Той не изпитваше срам за нея, а гняв, че Блакмуър бе посегнал и на неговата прекрасна приятелка. Трал знаеше много добре какво означава да стоиш безпомощен пред господаря на Дърнхолд… А Тарита беше толкова дребна и крехка… Как би могла да го отблъсне?

— Ела с мен — предложи й той.

— Не мога. Кой го знае какво ще направи със семейството ми, ако избягам… — Тя посегна бързо към него и стисна ръцете му. — Но ти можеш. Моля те, тръгвай веднага. Когато се махнеш далече оттук, ще бъда много по-спокойна и ще се радвам, че поне ти си успял да се измъкнеш. Бъди свободен и за двама ни!