Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— От време на време.

— Дай им ги.

— Добре.

— Говоря сериозно. И към ребърцата донеси няколко джинджифилови бири.

— Колко да бъдат?

— Три.

Келнерът си тръгна и десет минути по-късно храната се озова на масата им. Доминик хвана с пръсти капещото миризливо от марината ребро, докато азиатецът се отдалечаваше.

— Извинявай — обади се Бетингър.

Келнерът спря на място.

— Управителят тук ли е?

Азиатецът пооправи белия си кичур и се обърна, преобразен в своя собствен началник.

— Защо, искате да се оплачете от обслужването?

— Нямаме оплаквания и храната ухае много добре. — Бетингър сложи значката си на ръба на масата и тя заблестя като злато на слънчевата светлина.

— Вие сте полицаи?

Бетингър кимна с глава, докато Доминик късаше със зъби сухожилията на едно ребърце.

— Спазвам законите — заяви управителят.

— Не разследваме теб, нито заведението. Аз съм детектив Бетингър, а това е ефрейтор Уилямс.

— Харълд Жанг.

— Търсим информация. — Детективът бръкна в папката и извади снимка на Илейн Джеймс като девойка, седнала на капака на спортна кола, с цигара в ръка, да говори с неколцина приятели. — Тази жена беше убита и последното й хранене може да е било тук.

Бетингър подаде снимката на Харълд Жанг, който я пое като листенца от роза.

Детективът лапна един пелмен, а от другата страна на масата едрият му партньор заби зъби в поредното ребро. Докато дъвчеше, детективът наблюдаваше лицето на оплешивяващия управител, който беше едновременно и келнер.

— Идва тук — обяви Харълд Жанг. — Обаче сега изглежда различно. — Човекът наподоби с ръце очертанията на женски гърди.

— Тя е. — Бетингър преглътна сдъвкания пелмен и прибра снимката.

Доминик засърба от чашата си джинджифиловата бира.

— Като банда с два световни хита — подметна той.

— Мъртва ли е?

— Да. — Бетингър извади автоматичен молив, натисна с палец гумата за триене, за да изкара графита, и отвори бележника.

— Кога я видя за последен път?

— Миналата седмица.

— Помниш ли деня?

— Понеделник или вторник. — Харълд Жанг оправи сребърния си перчем и се замисли. — Мисля, че беше вторник.

— Съвпада. Сама ли беше?

— Да.

Бетингър се разочарова от отговора.

— Сигурен ли си?

— Винаги идваше сама. Поръчваше всичко много, много пикантно. По-люто, отколкото ние китайците можем да понесем.

Доминик остави оглозгания кокал на едно от ребрата в допълнителната чиния и с пукот и съскане отвори втората кутийка джинджифилова бира.

Бетингър си записа: „Пикантна храна — свободен ден?“ и отново насочи вниманието си към Харълд Жанг. — Тук ли се хранеше, или взимаше храната за вкъщи?

— Тук ядеше. Малко преди да затворим.

— Кога затваряте? — попита детективът.

— В десет или по-рано, ако няма никого.

Бетингър започна да обмисля наполовина смляното съдържание на стомаха на жертвата и записа в бележника си: „Смъртта е настъпила между 23:30 и 02:00 сутринта“.