Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— Кога започва семестъра? Не внимавах преди.
Той въздъхна. Може пак да беше започнал да тананика, но бях задрямала преди да съм сигурна.
По-късно, когато се събудих в тъмното, беше с шок. Сънят бе бил толкова истински… толкова ярък, толкова осезаем… Поех си дъх шумно, дезориентирана от тъмната стая. Само преди секунда, изглеждаше, бях била под блестящото слънце.
— Бела? — Прошепна Едуард с ръце обвити плътно около мен, разтърсвайки ме леко. — Добре ли си, миличка?
— О — поех си дъх отново. Просто сън. Не е истинско. За моето пълно удивление, сълзи преляха от очите ми без предизвестие и се спуснаха по лицето ми.
— Бела! — каза той — по-силно, сега нащрек. — Какво има? — Той избърса сълзите от горещите ми бузи със студени, паникьосани пръсти, но последваха и други.
— Било е само сън. — Не можех да сдържа лекото ридание, което си пролича в гласа ми. Безсмислените сълзи бяха обезпокояващ, но не можех да овладея сковаващата скръб, която ме бе завладяла. Бях искала толкова много сънят да е истински.
— Няма нищо, любима, добре си. Аз съм тук. — Той ме залюля напред — назад, малко прекалено бързо, за да е успокояващо. — Отново ли сънува кошмар? Не е било истинско, не е било истинско.
— Не кошмар. — Поклатих глава, триейки очите си със задната част на дланта си. — Беше хубав сън. — Гласът ми отново се пречупи.
— Тогава защо плачеш? — той попита, изумен.
— Защото се събудих — извих, обвивайки ръцете си около врата му и ридаейки във врата му.
Той се изсмя веднъж на логиката ми, но звукът беше натежал от тревога.
— Всичко е наред, Бела. Поемай си дълбоко дъх.
— Беше толкова истинско — изплаках. — Исках да е истинско.
— Разкажи ми — подкани ме той. — Може би това ще помогне.
— Бяхме на плажа… — гласът ми замря, когато се отдръпнах, за да погледна с изпълнени със страх очи нетърпеливото му ангелско лице, леко размито в тъмнината. Загледах се в него мрачно и безпричинната скръб започна да се стопява.
— И? — най-накрая ме подкани той.
Замигах, за да махна сълзите от очите си, разкъсвана.
— О, Едуард…
— Кажи ми, Бела — замоли той, с очи полудели от тревога при болката в гласа ми.
Но не можех. Вместо това вкопчих ръцете си около врата му отново и притиснах устните си към неговите трескаво. Не беше желание изобщо — беше нужда, изострена до точката на болка. Реакцията му беше моментална, но бързо последвана от прекратяването й.
Той се забори с мен, колкото можеше по-нежно в изненадата си, държейки ме далеч, хващайки раменете ми.
— Не, Бела — настоя той, гледайки ме сякаш се притеснява, че съм загубила ума си.
Ръцете ми паднаха пораженски, странните сълзи започвайки нов поток по лицето ми и ново ридание, надигащо се в гърлото ми. Той беше прав — трябваше да съм луда.
Той ме загледа с объркани измъчени очи.
— С-с-съжалявам — измънках неясно.
Но тогава той ме придърпа към себе си, притискайки ме плътно до мраморните си гърди.
— Не мога, Бела, не мога! — Стенанието му беше пълно с агония.
— Моля те. — Казах, молбата ми заглушена срещу кожата му. — Моля те, Едуард?
Не можех да кажа дали е трогнат от сълзите, треперещи в гласа ми, или дали не беше неподготвен да се справи с внезапността на пристъпа ми, или дали и неговата нужда не беше толкова непоносима в този момент, колкото моята. Но поради каквато и да е причина, той придърпа устните ми обратно към неговите, предавайки се със сърдите ръмжене.
И започнахме оттам, докъдето бе оставил сънят ми.
Останах неподвижна, когато се събудих сутринта, и се опитах да задържа дишането си равно. Беше ме страх да отворя очите си.
Лежах върху гърдите на Едуард, но той беше много притихнал и ръцете му не бяха обвити около мен. Това беше лош знак. Беше ме страх да призная, че съм будна и да срещна гнева му — без значение към кой беше насочен днес.
Внимателно надникнах през миглите си. Той се беше загледал в тъмния таван с ръце зад главата си. Изправих се на един лакът, за да мога да виждам лицето му по-добре. Беше гладко, безизразно.
— Колко съм загазила? — попитах тихо.
— До шията — каза той, но обърна главата си и ми смигна.
Издишах в облекчение.
— Аз съжалявам — казах. — Не исках… Е, не знам точно какво беше това снощи. — Поклатих глава при спомена за безсмислените ми сълзи и смазващата скръб.
— Така и не ми каза за какво беше сънят ти.
— Предполагам, че не ти казах — но пък ти показах за какво беше. — Засмях се нервно.