Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— Би изчакала. Би останала човек.
Задържах езика си, оставяйки го да възприеме предложението ми.
— Защо ми го причиняваш? — каза той през зъби, с изведнъж ядосан тон. — Не е ли достатъчно трудно и без всичко това? — Той грабна шепа дантела, която се бе нагънала на бедрото ми. За момент си помислих, че ще я откъсне. Тогава ръката му се отпусна. — Няма значение. Няма да правя сделки с теб.
— Искам да отида в колеж.
— Не, не искаш. И няма нищо, за което си струва да рискуваме живота ти отново. За което си струва да те нараня.
— Но аз искам да отида. Е, всъщност не толкова да отида в колеж, колкото да остана още малко човек.
Той затвори очи и издиша през носа си.
— Подлудяваш ме, Бела. Не сме ли водили този спор милиони пъти, ти винаги молейки да станеш вампир без забавяне?
— Да, но… е, имам причина да съм човек, която нямах преди.
— Каква е тя?
— Познай — казах и се надигнах от възглавницата, за да го целуна.
Той отвърна на целувката ми, но не по начин, който да ме накара да мисля, че печеля. Беше по-скоро сякаш внимаваше да не нарани чувствата ми; абсолютно и влудяващо се контролираше. Нежно, той ме издърпа и ме прегърна до гърдите си.
— Токова си човечна, Бела. Управлявана от хормоните си. — Той се засмя.
— Това е цялата идея, Едуард. Харесва ми тази част от това да съм човек. Не искам да се отказвам от това все още. Не искам да премина през годините, в които ще бъда подлудена за кръв новородена, за да може някаква част от това да се завърне при мен.
Аз се прозинах, а той се усмихна.
— Уморена си. Заспивай, любима. — Той започна да тананика приспивната песен, която бе композирал за мен, когато се бяхме запознали.
— Чудя се защо съм толкова уморена. — Измънках саркастично. — Това не може да е част от плана ти или нещо такова.
Той просто се изхили веднъж и се върна към тананикането.
— Имайки се предвид колко съм уморена, човек би си помислил, че ще спя по-добре.
Песента прекъсна.
— Спиш като заклана, Бела. Не си казала и дума насън откакто пристигнахме. Ако не беше хъркането щях да се притесня, че влизаш в кома.
Игнорирах заяждането с хъркането; не хърках.
— Не се въртя? Това е странно. Обикновено се мятам по цялото легло, когато имам кошмари. И крещя.
— Сънуваш кошмари?
— При това много колоритни. Ужасно ме изморяват — прозях се. — Не мога да повярвам, че не дърдоря по цяла нощ.
— За какво са?
— За различни неща — но и същите, нали знаеш, заради цветовете.
— Цветове?
— Всичко е толкова ярко и реално. Обикновено, когато сънувам, го знам. При тези, не знам, че съм заспала. Това ги прави още по-страшни.
Той звучеше притеснен, когато проговори отново.
— Какво те плаши?
Потреперих леко.
— Основно… — поколебах се.
— Основно? — притисна ме той.
Не бях сигурна защо, но не исках да му казвам за детето в повтарящият се кошмар; имаше нещо лично в този конкретен ужас. Така че, вместо да му дам пълното описание, му представих само един елемент. Определено достатъчно плашещ за който и да е друг.
— Волтури — прошепнах.
Той ме прегърна по-силно.
— Няма да ни безпокоят повече. Скоро ще бъдеш безсмъртна и няма да имат причина.
Оставих го да ме успокои, чувствайки се малко виновна, че той не бе разбрал правилно. Кошмарите не бяха точно такива. Не бях уплашена за себе си — бях уплашена за момченцето.
Не беше същото момченце от първия ми сън — детето — вампир с кърваво червени очи, което седеше върху купчина от мъртви хора, които обичах. Това момче, което бях сънувала четири пъти през последната седмица, определено беше човек; бузите му бяха румени, а очите му бяха меко зелени. Но също като другото дете, той се разтреперваше от страх и отчаяние, когато Волтури ни обграждаха.
В този сън имаше едновременно и ново и старо, просто трябваше да защита непознатото дете. Нямаше друг вариант. И в същото време знаех, че ще се проваля.
Той видя моята отнесеност.
— Какво мога да направя, за да помогна?
Отърсих се от мислите си.
— Това са просто сънища, Едуард.
— Искаш ли да ти попея? Ще пея цяла нощ, ако това ще държи лошите сънища настрана.
— Не са изцяло лоши. Някои са хубави. Толкова… цветни. Под водата с рибите и коралите. Всичко изглежда сякаш наистина се случва — не знам, че сънувам. Може би островът е проблема. Много е ярко тук.
— Искаш ли да се приберем?
— Не. Не още. Можем ли да останем още малко?
— Можем да останем колкото поискаш, Бела — обеща той.