Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— О — каза той. Очите му се разшириха и тогава той примигна. — Интересно.
— Беше много хубав сън — измънках. Той не коментира, така че след няколко секунди аз попитах. — Простено ли ми е?
— Обмислям го.
Изправих се, планирайки да се прегледам — изглежда нямаше пера, поне. Но докато се придвижвах, вълна от замайване ме удари. Залюлях се и паднах отново на възглавниците.
— Какв… завъртя ми се главата.
Тогава ръцете му се обвиха около мен.
— Спа много дълго. Дванадесет часа.
— Дванадесет? — Колко странно.
Проведох си един бърз преглед докато говорех, опитвайки се да не го правя подозрително. Изглежда бях добре. Синините върху ръцете ми все още бяха на една седмица, пожълтяващи. Протегнах се експериментално. Отново се чувствах добре. Е, повече от добре, всъщност.
— Инвентаризацията приключи ли?
Кимнах сънливо.
— Възглавниците изглежда са оцелели.
— За жалост не мога да кажа същото за, ъ, нощницата ти. — Той кимна към края на леглото, където няколко парчета черна дантела бяха разпилени върху копринените чаршафи.
— Лошо — казах. — Тази ми харесваше.
— И на мен.
— Имаше ли други жертви? — попитах притеснено.
— Ще трябва да купя на Есме нова табла за леглото — призна той, хвърляйки поглед през рамо. Проследих погледа му и бях шокирана да разбера, че големи късове от дървото явно бяха изтръгнати от лявата страна на таблата.
— Хмм — намръщих се. — Човек би си помислил, че съм щяла да чуя това.
— Изглежда си много ненаблюдателна, когато вниманието ти е окупирано от нещо друго.
— Бях малко погълната — признах, изчервявайки се дълбоко.
Той докосна горящата ми буза.
— Наистина ще ми липсва това.
Загледах се в лицето му, търсейки признаци за гнева и угризенията от които се опасявах. Той отвърна на погледа ми със спокойно, но иначе невъзможно за разчитане, изражение.
— Ти как се чувстваш?
Той се засмя.
— Какво? — поисках да знам.
— Изглеждаш толкова виновно — сякаш си извършила престъпление.
— Чувствам се виновно.
— Прелъсти прекалено разположения си към това съпруг. Това не е углавно престъпление.
Изглежда се шегуваше.
Бузите ми станаха по-горещи.
— Думата прелъсти предполага някакво количество предварителна подготовка.
— Може би беше грешна дума — съгласи се той.
— Не се сърдиш?
Той се усмихна вяло.
— Не се сърдя.
— Защо не?
— Ами… — той спря. — Не те нараних, като първо. Беше по-лесно да се контролирам този път, да насочвам изблиците. — Очите му трепнаха към повредената табла отново. — Може би защото имах по-добра идея какво да очаквам.
Обнадеждена усмивка започна да се прокрадва по лицето ми.
— Казах ти, че ключа е в практиката.
Той извъртя очи.
Стомахът ми изръмжа и той се засмя.
— Време за закуска за човека? — попита той.
— Да, моля — казах, скачайки от леглото. Придвижих се прекалено бързо, обаче, и трябваше да се залюлея пиянски, за да възвърна равновесието си. Той ме хвана преди да се блъсна в гардероба.
— Добре ли си?
— Ако нямам по-добро чувство за равновесие в следващия ми живот, ще изискам рекламация.
Аз готвих тази сутрин, пържейки яйца — прекалено гладна, за да направя нещо по-сложно. Нетърпелива, ги пльоснах в една чиния само след няколко минути.
— Откога ядеш яйца със течен жълтък? — попита той.
— Отсега.
— Знаеш ли колко яйца опустоши тази седмица? — Той издърпа кошчето за боклук изпод мивката — беше пълно с празни сини картонени кутии.
— Странно — казах, след като преглътнах една гореща хапка. — Това място разбърква апетита ми. — И със сънищата ми, и с вече оскъдния ми баланс. — Но ми харесва тук. — Може би ще трябва да тръгнем скоро, обаче, нали, за да стигнем до Дартмут навреме? Уау, предполагам, че ще трябва да си намерим и място, където да живеем и така нататък, също.
Той седна до мен.
— Можеш да се откажеш от преструвките за колежа — получи каквото искаше. А и не сме направили сделка, така че нямаш задължения.
Изпръхтях.
— Не беше преструвка, Едуард. Аз не прекарвам свободното си време да кроя планове като някои хора. Какво можем да направим, за да изтощим Бела днес? — казах аз в жалка имитация на гласа му. — Той се засмя, не засрамен. — Наистина искам още малко да бъда човек. — Наклоних се за да прокарам ръка през голите му гърди. — Не ми е достатъчно.
Той ми хвърли съмнителен поглед.
— За това? — попита той, хващайки ръката ми когато се придвижи към стомаха му. — Сексът е бил разковничето през цялото време? — Той извъртя очи. — Ама защо не се сетих за това? — измънка той саркастично. — Можех да си спестя много спорове.