Набелязана мишена
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #4
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Хермес»
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Набелязана мишена». Краткое содержание книги:
С подгизнали панталони, отново се качи в колата. Върна се в спокойния квартал на Нико, слезе и закрачи бос към входната врата. Отвътре се чуваха закачките на водещия популярно телевизионно шоу. Джо събра всичките си сили и почука.
Нечия сянка затъмни овалното матово стъкло.
— Кого търсите?
Очевидно изглеждаше доста подозрително със стичащите се от дрехите му вади.
— Аз съм приятел на Нико — отвърна дрезгаво. — Бях с него, когато загина.
Вратата се открехна и в цепнатината надникна тъжно лице.
— Казвам се Джо — продължи той и протегна ръка.
Нейната беше тънка и хладна. От допира й в гърлото му заседна буца.
— Виктория — представи се жената. — Искате ли да влезете?
— Целият съм мокър.
— Заповядайте — настоя тя и отвори вратата по-широко.
Намери долнище от анцуг на съпруга си, достатъчно дълго, за да му стане, и отнесе дрехите му в сушилнята. После двамата се настаниха един срещу друг в трапезарията, където бе принуден да изяде купа топла супа. Момчетата подадоха глави откъм спалнята, ала тя им махна с ръка да се прибират.
Виктория изчака, докато гостът се нахрани, преди да помоли настоятелно:
— Разкажете ми… какво се случи.
Джо й каза всичко, без да прикрива дори факта, че бе заел мястото на командващия Харлан. И се приготви да чуе обвинения, но нищо такова не се случи. Тя остана стоически изправена, докато стигна до момента, в който й описа как съпругът й бе изгубил съзнание вследствие на загубата на кръв и бе повлякъл Къри със себе си. Когато разказът свърши, тъмните й очи бяха пълни със сълзи.
— Значи не е усетил нищо — заключи Виктория, посегна за салфетка и я притисна към треперещите си устни.
— Не, нищо.
Лицето й се сгърчи от мъка, когато му кимна с разбиране. Цялото му хладнокръвие се изпари. Буцата в гърлото му пречеше да си поеме въздух.
— Благодаря ви, че ми разказахте.
Благодарността й го зашемети. Очите му пареха. Горещи сълзи замъглиха погледа му.
— Съжалявам — каза и с ужас установи, че гласът му трепери. — Съжалявам, че не успях да го спася.
— Вината не е ваша — увери го тя и в изражението й се четеше опрощение. После се пресегна бързо през масата и сграбчи ръката му: — Не бива да се обвинявате. Той умря, докато вършеше онова, което обичаше най-много.
Тази благосклонност най-сетне го смири. И вече не можа да сдържи сълзите, които се затъркаляха по лицето му.
Виктория му предложи да пренощува в стаята за гости, но Джо отклони поканата. Когато си тръгна час по-късно, облечен в изсушените си и изгладени дрехи, имаше чувството, че от плещите му се е смъкнал огромен товар.
Докато обикаляше из града и се опитваше да намери приличен мотел, мислите му отново се върнаха към Пени.
Бяхте права, лейтенант. Оказа се много полезно за мен.
Джо се беше върнал.
Докато паркираше колата си пред къщата, Пени се усмихна на изрязаните във формата на сладострастни лица тиквени фенери, които хвърляха отблясъци насреща й в мрака. Преднамерено ги бе поставил така, че да не пропусне да ги види, когато се прибере.
Извинението се приема, командире. Щастието я стопляше като пламък, докато крадешком надничаше към прозорците му, питайки се как ли бе минало пътуването. Трептяща синкава светлина й подсказа, че телевизорът е включен. Но тогава забеляза сянката на друга кола, паркирана зад джипа му, и всичката й радост се изпари. Зеленият фолксваген принадлежеше на една от приятелките му.
Значи той отново беше в действие. Е, помисли си с въздишка, сигурно пак щеше да се напие до вцепенение.
Ала самотата я обгърна като плътна пелена, когато извади от багажника торбите с покупките и ги понесе към тъмната си празна къща. Лия не бе оставила да свети нито една лампа, когато бе тръгнала на работа.
Пени положи продуктите върху кухненския плот и отиде да закачи якето си в килера. Толкова ли много искаше — любящ съпруг, с когото да споделя грижите от ежедневието и в когото да се сгуши вечер на дивана? Представи си Стивън Паркс, хирурга, с когото беше обядвала всеки ден през изминалата седмица. Беше обещал да й се обади през почивните дни, но все още не го беше направил. Или пък й беше звънял, докато бе отсъствала от къщи.
Забърза към кухнята, за да провери телефонния секретар. Примигващата светлина накара пулса й да се ускори. «Имате едно ново съобщение», уведоми я електронният глас. Машината изпиука, но никой не заговори. Звук на тежко дишане прогони и последната й надежда.