Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
— Приятни сънища.
Думите му сепнаха Нарин. Бе забравила напълно за него.
— И на теб — каза тя, насилвайки се думите й да прозвучат любезно.
Светлината беше слаба и Норваг лежеше така, че лицето му оставаше в сянка. За миг Нарин можеше да се закълне, че той й намигна. Но не беше сигурна, пък й вниманието й не беше насочено към него. То беше приковано върху Джеръл. Той бе застанал до леглото си, мъждивата светлина на примигващата свещ изцяло осветяваше лицето му и хвърляше кадифени сенки около ъгълчетата на устата му и вдлъбнатината на гърлото му.
Когато се наведе да събуе ботушите си, лицето му се изгуби от погледа й. Вместо това светлината меко огря гъстите къдрици на косата му.
Нарин беше като хипнотизирана от играта на мускулите на бедрата му, които възлесто се опънаха, докато стоеше на единия, после на другия крак, от мъжествената красота на ръцете му, които обхванаха последователно ботушите, от гъвкавостта, с която се прехвърли в леглото.
В този миг той се обърна и замръзна, като улови погледа й. Нещо в глъбините на съзнанието й, където все още бе останала следа от разумна мисъл, се бореше да й внуши да се обърне, да отклони погледа си от него… Но цялото й същество отказваше да се подчини и тя продължи да гледа мъжа, докато той най-после отклони погледа си и духна свещта. Милостивата тъмнина ги обгърна.
Нарин се отпусна на дюшека трепереща. Контрол. Тя трябваше да възвърне контрола над себе си. Все пак беше вестоносец и беше тренирана да овладява емоциите и действията си.
Затвори очи, дишай дълбоко, повтаряше си тя. След това бавно издишай. Съсредоточи се, изключи от съзнанието си всички дразнители, всички мисли, всички външни въздействия, всички…
В тъмнината Нарин чуваше как Джеръл се обръща в леглото си, как започва да съблича горната си кожена дреха. Очите й рязко се отвориха и тя задържа дъха си. Беше ли изобщо чула този мек, шумолящ звук на триеща се кожа преди това? Беше толкова лек, толкова незначителен и все пак…
Тя чу как той съблече палтото, след това ризата си. Тъмнината беше толкова гъста, че Нарин не можеше даже да види тавана на няколко инча над себе си, но с вътрешното си зрение виждаше как Джеръл изхлузва грубата си риза през главата. Представи си как играеха мускулите му.
Нарин чуваше всеки звук, който идваше от неговото легло, без да се напряга и даже най-леките шумове от движенията му така й въздействаха, че я обхвана негодувание от безпомощността й, от невъзможността да овладее мислите си от неговото присъствие, което толкова лесно разрушаваше самоконтрола й, граден така дълго и трудно.
Но даже гневът й не бе в състояние да потисне парещата до болка потребност, която представите й за него бяха възбудили. И тази потребност бе по-плашеща, по-съблазнителна от всичко, което някога бе изпитвала.
Тя стисна очи. Искаше да се концентрира, да изличи тези невикани, отвличащи я мисли и желания.
Цели шест дни, а може и повече, помисли Джеръл. И всеки ден, макар и за малко, щеше да бъде затворен в тази кола с нея. Той изскърца със зъби и се размърда неловко.
Още докато бяха в хана му бе безкрайно трудно да контролира реакциите си в присъствието на тази влудяваща и безкрайно съблазнителна жена. Тук, в тясната затворена кола, щеше да е почти невъзможно. Ако извършеше още една глупава грешка като тази, когато й помогна да се качи на койката, той съвсем не беше убеден, че ще успее да се въздържи. Даже мисълта за това движение, спомена за докосването на това стегнато и закръглено задниче…
Джеръл заби нокти в грубите покривки, като се бореше да потисне неволната реакция на тялото си. Сам с нея, по този начин…
Не, не сам. Един мускул на брадичката му заигра. Наоколо винаги беше Норваг, който на вечеря се бе държал дяволски обидно.
Неговият стар приятел не изрече нито една дума, не повдигна вежди, даже с най-случаен жест не намекна, че е забелязал безпокойството на Джеръл. Нито веднъж не спомена за безбройните погледи, които Джеръл хвърляше към вратата на колата или към третата недокосната чиния, предназначена за Нарин.
Норваг не каза и не направи нищо, което означаваше, че съвсем точно знае какво причинява безпокойството на Джеръл и получава нечестиво удоволствие от това знание.
Джеръл пъхна ръце под главата си, за да не започне да блъска с тях по стената. Утре по-скоро щеше да върви пеш, отколкото да се вози в тази проклета кола. Това можеше да му помогне да изразходва излишната енергия, която, без съмнение, предизвикваше безпокойството му. Щеше да се храни навън, сам, но нямаше да стои лице в лице с тази малка чернокоса жена вестоносец и да гледа странните й обезпокояващи очи.