Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
От прозореца на стаята си Нарин видя как шест грамадни дървени товарни коли изтрополяха през широките порти. Още около четиридесет коли останаха отвън, наредени в дълга колона, разтегната на половин миля по пътя.
Както във всички кервани, колите бяха изрисувани, подобни на сандъци, двойно по-високи от човешки ръст, с големи дървени колела със спици. Четири мощни арда бяха впрегнати във всяка кола. Тези рунтави зверове бяха единствените същества, достатъчно силни да теглят колите.
Нарин наблюдаваше безпорядъка в двора и мислеше за Джеръл. Когато се присъединяха към кервана, той и Норваг щяха да пътуват в мъжката кола за гости. И тъй като тя щеше да е в женската кола за гости, можеше дори да не го види изобщо по време на пътя. Така сигурно щеше да е най-добре.
Нарин се устреми надолу по стълбите, толкова бързо, колкото й позволяваше навехнатия крак. Навън, още от ниските каменни стъпала на главния вход на хана, я обгърнаха звуците и миризмите на хора и животни, които сновяха наоколо. Тя се усмихна и през тялото й премина тръпка на вълнение, която керванът винаги предизвикваше у нея, след това се отмести от стъпалата и потъна в бъркотията.
Нисък, набит мъж с ярка рижава коса я подмина, като викаше нещо на някого в другия край на двора. Говорът му напомняше за южните равнини на Гарнеби, но миризмата, която се носеше от него, беше смес от ард и декнеб — острата, пикантна подправка, която придаваше вкус на повечето керванджийски ястия.
Русоляво дете, издаващо през рамо ликуващи подигравателни крясъци, се вряза в Нарин така, че тя почти загуби равновесие, после се втурна лудо да се гони с друго дете.
Нарин залитна и щеше да падне, ако не беше силната десница, която внезапно обхвана кръста й и я притегли към една стена от мускули и кости, която тя тутакси разпозна.
— Добре ли си?
Думите на Джеръл прозвучаха приглушено, но тя различи отчетливо всеки техен звук, въпреки шумотевицата наоколо. Сякаш бяха сами. Суматохата в двора изведнъж изчезна от съзнанието й.
— Да, разбира се, че съм добре — изрече тя остро и се освободи от ръката му. — Просто не забелязах момчето.
Изведнъж почувства гърба си, там, където се беше докоснала до широката му гръд, незащитен и хладен в сивия зимен ден.
— Е, какво, ще ни вземе ли керванът? — попита тя, за да скрие смущението си.
— Норваг е там и се договаря за пътуването ни. — Джеръл се усмихна и се загледа с интерес в панаира наоколо. — Май на съдържателя и челядта му не се е струпвало толкова вълнение от месеци.
Лявото ъгълче на устната му се повдигаше малко повече от дясното, когато се усмихваше. Нарин вече го беше забелязала. Както и преди, трябваше да потисне силното желание да докосне с пръст устните му и да го прокара по тази наклонена извивка. Докато го гледаше, усмивката изчезна.
— Казват, че до Маткасен можем да стигнем най-малко за шест дни — в гласа му прозвуча раздразнение.
— Ардовете могат да се движат само с такава бързина — каза Нарин. — Може и по-дълго да пътуваме — и тя се вгледа в ниско надвисналите сиви облаци на хоризонта. — Това не е главен път. Зимната лапавица няма да му навреди, но едва ли ще можем да пътуваме, ако от тези облаци се изсипе потоп.
Джеръл тихо изсумтя недоволно и нетърпеливо се раздвижи. Погледът му се прехвърли от снижаващите се облаци към бъркотията в двора.
— Би могло да има и по-бърз начин за придвижване. След всичките тези години…
Думите му заглъхнаха. Като сви рамене, сякаш да се отърси от раздразнението, той каза:
— Трябва да намерим Норваг. Ако е имал късмет, всичко трябва вече да е уредено.
Те се отдръпнаха, защото двама ратаи влачеха купчина стари влакнести въжета точно насреща им, после едва не се сблъскаха с млада жена, която буташе количка, натоварена с пресен хляб от кухнята на хана към кухненската кола на кервана. Мъже й жени сновяха насам-натам с различни поръчки, всеки погълнат от задачата си.
Деца на всякаква възраст, някои от хана и околните имения, други от кервана, ту се шмугваха в колите, ту изскачаха от тях или изпод търбусите на неподвижните ардове.
Огромните животни стояха спокойно, преживяха сеното струпано пред тях, без да обръщат внимание на глъчката. Те бяха мощни създания, по-високи в предната си част от повечето хора. Гъстото им червеникавокафяво руно падаше почти до колената на късите им нозе и ги караше да изглеждат още по-огромни. Въпреки кроткия им нрав, мощните плещи, дебели вратове и тежки глави ги караха да изглеждат страшни.
Не след дълго откриха Норваг, но това, което той имаше да им каже, съвсем не бе онова, което Нарин би искала да чуе.