Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Значи вашата цел се изчерпва с възможността да се тровите?
— Не да се тровя, а да блаженствувам. Но това е въпрос на терминология.
— Ваша работа — свива рамене секретарката. — И понеже вече изяснихме въпроса откъм края, не би било зле да го разгледаме и откъм началото…
Тя вади нещо от чантата си и го показва на младежа.
— Познавате ли тази млада дама?
— Не. До ако ми дадете адреса…
— А как бихте се запознали?
— Ами ще позвъня на звънеца, а когато тя ми отвори, ще кажа: „Здравей, бонбон! Какво, ще правим следобед?“
— Така може да успеете, но може и да не успеете — поклаща глава жената. — А връзката трябва да се постигне на всяка цена, разберете. Затуй ще ви моля да бъдете крайно внимателен и да се придържате точно към нарежданията ми.
— Мисля, че момичето изглежда доста посредствено, за да се горещите толкова около него — забелязва Боян.
— Нас ни интересува не момичето, а бащата. Но за да стигнете до бащата, това момиче трябва да стане ваше, да бъде готово на всичко за вас, разбирате ли?
— Безумната любов днес не е твърде на мода — възразява младежът. — Но нищо не пречи да опитаме.
— Само че нека безумието, ако има такова, се проявява само от нейна страна. Що се отнася до вас, вие следва да бъдете изключително предпазлив и дискретен. Вече сте уведомен, че ние възнаграждаваме щедро добрата работа, но ставаме неумолими дори при най-малката недискретност.
— Оставете заплахите — промърморва момъкът. — Аз не съм твърде боязлив. Ако бях боязлив, нямаше сега да се намирам тук.
— Ако бяхте боязлив, ние сами нямаше да прибягваме до вас. Но в случая не става въпрос за смелост или боязън, а за здрав разум. Запомнете, че отсега нататък, докато не приключите със задачата, вие сте в наши ръце, а нашите ръце и тук, и навсякъде са достатъчно дълги и достатъчно ефикасни.
И понеже младежът не възразява, тя добавя вече по-меко:
— А сега слушайте ме внимателно и се постарайте да запомните всичко до последната подробност.
И минава най-сетне към задачата.
Погледнато отстрани, има нещо доста комично в сериозността, с която секретарката поставя на младежа една задача, вече всъщност напълно и безвъзвратно обречена на провал. Но макар да седя именно отстрани, аз почти не съм в състояние да се насладя на тоя комизъм. Защото през цялото време, додето наблюдавам сцената под дърветата и додето се вслушвам в приятния женски глас, идващ от приемателя, аз оценявам не толкова различните страни на задачата, колкото етапите на трагичния финал, заплашващ нейния изпълнител.
През цялото това време аз почти не давам ухо на редките и откъслечни думи на ония двамата. И едва когато монологът приключва, улавям гласа на Чарли:
— Моят човек и в огъня ще влезе за вас, ако трябва.
На което Томас благоволява да отвърне:
— Излишно е да влиза в огъня. На мене не са ми нужни пожарникари, а хора с акъл.
— Той има достатъчно акъл… И е като гроб… — продължава Чарли да хвали приятеля си, като че продава кон. — А вие носите ли моята част, или ще трябва да идвам в посолството?
— Казах ти, че вече нямаш работа в посолството. Нито ще идваш, нито ще се обаждаш по телефона. Ако стане нужда, ние ще те търсим. Колкото до твоята част…
Томас се напъхва до кръста в колата, изважда от там някакво пакетче и го подава на Чарли.
А малко по-късно секретарката бръква в чантата си и прави същия тоя жест на великодушно дарение по адрес на Боян.
— Библейската паница леща прие формата на опаковка морфин… — избъбря до мене Борислав.
Томас и секретарката се качват в колата и запрашват към шосето. Чарли и Боян поемат с мотоциклета в обратна посока. Волгата с апаратурата също потегля, а ние с приятеля ми тръгваме бавно към оставения по-нататък москвич.
— Тя му натика главата в примката с нежните си ръце, а този хапльо дори не разбра какво се е случило — обобщава Борислав.
— Не знам дали не разбира какво се е случило, или разбира, но му е безразлично. Имам чувството, че се е примирил с всички рискове. Имам чувството, че живее като обречен.
— Остави тия разбори. Кажи по-добре, какво мислиш да правиш?
И понеже не отговарям, той сам предлага:
— Имам един план: да го затворим в клиниката, а после…
— Аз също имам един план: да спрем някъде да изядем по три кебапчета на крак. А после… А после ще ида да докладвам на шефа.
На шефа не му е само до нашата история и когато най-сетне ме приема, работният ден отдавна е минал. Полилеят облива кабинета с мека златиста светлина, тежките тъмнозелени завеси на прозорците са спуснати и генералът стои сред стаята с ръце на кръста, сякаш преди миг е разкършвал вцепенения си от седене гръбнак.