Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Тоест как?
— Ами опитах, но не ми провървя.
— Трябва и аз да опитам. Обещайте, че ще ми помогнете да опитам!
И други глупости от тоя род, почти до края на лентата.
— Сложи и втората бобина — казвам, когато Борислав спира магнетофона.
— Не е твърде интересно — избъбря приятелят ми, додето сменя ролките. — Бих предпочел ние да сме в „София“, а те да седят тук и да ни слушат.
— И това няма да е забавно.
— За тях — не. Но за нас… Бих си разквасил гърлото…
Той млъква, защото отново се разнасят гласове. Същите гласове, записани един час по-късно:
— Вие настина никак не ме глезите. Чашата ми е пак празна — напомня Ана.
— Изглежда, обичате да ви глезят.
— Не знам дали обичам, но съм свикнала. Всички ме глезят.
— Кои всички? Ония тримата?
— Ония? Глупости! Те нямат средства да глезят себе си, та ще глезят мене.
Къса пауза. Щракане на запалка и очакваният призив:
— Две уиски, моля!
— Имам предвид баща си и майка си — обяснява девойката. — Те всъщност са отдавна разведени.
— Защо?
— Ами както става обикновено: без сериозни причини. Баща ми е роб на работата си. А майка ми искаше да бъде неин роб.
— Вече не сме в робовладелческия строй.
— Е, ако не роб, то най-малкото разводач: да я води, накъдето тя си иска и най-вече по ресторанти, гости и театри. А баща ми, горкият, не знам дали въобще би могъл да изтърпи една пиеса, ако не я проспи.
Пауза, запълнена вероятно от действията на сервитьорката.
— Така че разделиха се и аз много плаках, защото бях още глупава и не разбирах, че само печеля от цялата история. Сега баща ми е гузен пред мене, защото се е развел. А майка ми също е гузна, понеже се омъжи втори път. Истинско щастие — да живееш между двама гузни родители. Всеки се старае да надмине другия по доброта.
И пак пауза.
— А твоят баща? — пита Ана.
— Почина.
— А майка ти?
— Тя е още жива. Все още…
И други от тоя род. Чак до края на лентата.
— Доста празен разговор, професионално погледнато — преценява Борислав.
— Но обещаващ.
— Да, обещаващ катастрофа. И то — съвсем близка. Момчето е сръчно, не губи излишно време.
— Едно сръчно момче и едно вятърничаво момиче… Идеалната комбинация за Томас.
— Смяташ ли, че ще се окаже вятърничаво чак дотам? — пита приятелят ми.
— Знаеш, че аз бавно смятам. Така че трудно ми е да отговоря веднага. Особено, когато материалът ми се поднася накълцан на парчета като тас кебап. На една страна — снимките на Ана Раева, на друга — писмена справка за същата, а на трета — запис на звънкото й гласче. Струва ми се, че ако разменя пет приказки с тази Ана, но така — лице в лице, ще си съставя много по-точно мнение за нея, отколкото чрез купища звукозаписи и визуални документи.
— Взе ми думите от устата — забелязва Борислав. — Тая техника може да е много полезна, но понякога почва да ти играе по нервите. Особено, когато всичко става само техника и ти вместо да действуваш, да се движиш, да се срещаш очи в очи, само седиш вкочанен между четири стени, сменяш ролки, пускаш видеозаписи и прелистваш досиета.
И той захвърля в знак на протест празното цигаре върху бюрото.
— Е, сега вече няма да се оплакваш, че седиш затворен между четири стени — казвам на Борислав, когато влизам на следния ден към обяд в кабинета. — Път ти се пада…
— До Панчарево или до Дървеница? — пита скептично приятелят ми.
— Малко по-далеч. До Истанбул.
— По какъв повод?
— Поводите са два: Томас и Чарли. Първият заминава с влак, а вторият със самолет. Причината засега не е известна, но съвпадението е вълнуващо.
— И ти правиш тоя жест да пратиш мене, вместо да идеш сам? — пита Борислав, изпълнен все още с недоверие.
— Няма жест. Аз вземам влака, а ти — самолета. А сега не е зле да се поразтъпчем. Чарли има среща с Марго в собствената й квартира.
Двадесет минути по-късно ние сме в семейното гнездо на геолозите. Лейтенантът ни посреща с малко сънлив вид, а помощникът му се събужда и става от кушетката едва при влизането ни.
— Цяла нощ са вилнели — съобщава офицерът. — Пак са свършили морфина и вече се чудят какво да правят. Гълтат разни таблетки, наливат се с коняк, не разбирам как досега още не са се изтровили.
— Едва към пет часа се пръснаха — добавя помощникът.
Ние заемаме места пред телевизионната апаратура и тъкмо навреме, защото в насрещния хол откъм антрето се появяват мъж и жена, вече попрезрели, но все още с претенции за младост. През тия дни в обстановката са настъпили известни изменения, нещо, което забелязват и новодошлите, защото спират леко озадачени насред помещението.