Реквием за една мръсница

— Сега вече имаме достатъчно време — произнася той, като ми показва познатото кресло до фикуса. — Сядай и разправяй.

Той на свой ред се отправя към другото кресло, но преди да седне, се сеща и запитва:

— Кафе ще пиеш ли?

И понеже знае, че въпросът е съвсем излишен, натиска звънеца за секретарката.

Излагам най-последните новости в развитието на събитията и когато стигам до разговора под дърветата, забелязвам:

— Може би в същност ще предпочетете да чуете самия запис?

— Разбира се — кима генералът. — Сега поне имаме време.

И той наново натиска звънеца.

В скоби казано, на шефа това му е доброто, че владее изкуството за всичко да намира време и то по един съвършено прост начин: не поставя никакви рамки на работния ден.

Лейтенантът внася апаратурата и изчезва, а ние с генерала оставаме да пием кафе и да слушаме магнетофона. Също като на рожден ден.

— Е, какво смяташ? — запитва шефът, когато записът свършва.

— Проектът, поне на пръв поглед, изглежда изработен доста смело, бих казал, дори прекалено смело. Този Томас или е склонен към авантюризъм, или подценява трудностите на обстановката у нас.

— Има такова нещо — съгласява се генералът.

— Той очевидно жадува за реабилитация и бърза да блесне пред началството си. Затова поема и риска.

— Всъщност сам Томас не поема бог знае какъв риск — забелязва шефът. — Големият риск, както винаги, е предоставен на изпълнителя. Колкото до Томас, той дори не е влязъл в личен контакт с Боян и в случай на провал ще се опита да си измие ръцете със секретарката или светкавично ще я прехвърли оттатък. Но това е друг въпрос. По-важното е, че засега, ние изучаваме проекта само на пръв поглед, както се изразяваш, и може би още нямаме представа за всичките му аспекти.