Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Заповядайте, седнете — отзовава се майката, като опитва да се отърси от шока на първото впечатление.
Чарли сяда, все тъй снизходителен, сякаш се е озовал между малки деца, кръстосва нозе и временно заменя потропването на китарата с машинално ритмично движение на мръсния си крак. Тоя динамизъм на долния крайник спонтанно привлича вниманието на бащата. Така че известно време домакинът фиксира стъпалото на госта си, докато гостът равнодушно наблюдава домакина.
— Смущавам ли ви? — сеща се Чарли, уловил погледа на родителя.
Той улавя с ръка крака си, сякаш го приканва с тоя жест да мирува, и пояснява:
— Това нервно време ражда у всички ни разни тикове…
— Наистина, какви времена, божичко! — залавя се охотно майката за подхвърлената тема.
— Времената — после! — казва сухо Марго, която пуши, изправена до вратата. — Дай сега кафето!
Кафето е изпито, родителите тактично са се оттеглили в покоите си и това е дало възможност на госта да се излегне удобно на дивана и поставил единия крак върху другия, да остави крайникът си да се наиграе до насита, несмущаван от никого.
— С морфина нищо не излезе — мърмори той. — Още един празен ден и ще почна да крещя и да си късам ризата.
— Защо не отидеш при своя приятел в посолството?
— Тая заран бях там, обаче не можах да го видя. Прие ме помощникът му. Възложи ми дори една задача, но морфин — нито капка. „Ще го получиш на цели опаковки — казва, — само че след като свършиш работата.“ Тия глупаци мислят, че морфинът ми пречи на работата, и не искат да разберат, че без морфин съм просто като парцал.
— А каква е задачата?
— Не знам. Ще я науча в Истанбул.
— Заминаваш за Истанбул?
— Мисля, че ясно се изразих.
— А аз?
— Мога да взема и тебе — избъбря великодушно Чарли. — Паспорт имаш ли?
— Знаеш, че нямам.
— Тогава какво питаш?
И понеже Марго мълчи намусена, Чарли обяснява по-меко:
— Отивам само за няколко дни. Оставям всичко тук — мотоциклета, багажа…
— Би могъл да почакаш — прекъсва го Марго, все тъй намусена. — Татко може би ще изкопчи и за мене един паспорт до Цариград.
— Не мога да чакам, работата е бърза, така ми казаха в посолството. Те имат нужда от мене… И, знаеш, доста ме ценят… Пет пари не давам за това, разбира се, но то няма да е без значение, когато ще трябва да уредим заминаването ти. Така че вместо да правиш тия физиономии, мисли за паспорта.
— Ще мисля…
Уморен да лежи, гостът сяда на дивана, взема поставената на пода китара и като подръпва машинално струните, произнася замислено:
— Един режим на дезинтоксикация ще ни оправи и двамата, мисля… Като се приберем там, у нас… Един режим…
— На мене не ми трябва режим. Аз вече спрях.
— Откога, от оная вечер?
Марго кима.
— Аз също спрях от тогава… по липса на ампули — забелязва Чарли и се разсмива тихо и малко дрезгаво.
— Не се смей. Казвам ти, че вече спрях.
— Аз също бих спрял — заявява Чарли, като продължава да подръпва струните. — Но има една работа… Тая същата работа… Не мога да спра, додето съм в Истанбул… Нервите ми го искат…
— Кажи най-после нещо, де! — произнася капризно Марго. — Все трябва да си понадушил нещичко…
— Шшшшт! — прави знак с пръст на устните си гостът.
И като навежда глава към китарата, подхваща с малки изменения познатия вече речитатив:
ПЕТА ГЛАВА
Влакът като по чудо заминава точно по разписание. Това е същият тоя стар Ориент-експрес, прочут някога като комфортно средство за пътуване към екзотичния Изток.
Времената обаче са се изменили. Изтокът вече не е тъй екзотичен и Ориент-експресът не е твърде комфортен. Богатите пътници предпочитат самолетния превоз, а бедните не са рентабилни, защото нямат навика да пътуват в спални купета. На всичко отгоре на Балканите има социализъм. И ето че някогашният символ на бързия и удобен транспорт се е превърнал в обикновена и доста занемарена пътническа композиция, която пълзи и пухти, сякаш е болна от астма, спира да си почива пред всяка керемида и прави закъснения между половин час и половин денонощие…
В спалното купе все пак са оцелели някакви помръкнали остатъци от някогашния уют. Шоколадената кадифена тапицерия, полираните части от червеникаво дърво, малиновият филц на пода и кожената облицовка на стените, украсена с монограмите на Кук, всичко това напомня за времето, когато линията Париж-Истанбул е представлявала наистина златна жила за реномираната фирма на Вагон-ли. И цялата тая старинна обстановка, напоена с вечната железопътна миризма на дим и сгурия, ми напомня за други стари неща, свързани с други пътувания, в ония времена, когато още не броях годините си.