Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Във всеки случай — не сега. И при всички случаи — не безусловно. Задача от тоя род се поставя, както знаеш, само на човек, заслужаващ пълно доверие. А към тоя, нашия, аз в момента не изпитвам никакво доверие. Той обеща, че ще скъса с тайфата, и ме излъга. Обеща, че слага край на морфина, и ме излъга. Вчера е взел участие в един обир, утре се готви…
— А ако Любо бе тук, така ли би разсъждавал?
— Кой? Аз или Любо?
— Не ти! Любо. Тебе вече те чух.
— Да ти кажа ли как би разсъждавал? На времето в граничния район бяха ни прехвърлили трима диверсанти… Оставихме ги да минат, защото директивата беше да узнаем с кого ще се свържат и какво мислят да правят. Укриха се у беден селянин — бай Георги, сродник на един от тримата, къщата му беше на края на селото. Взехме необходимите предпазни мерки и зачакахме. На другия ден, помня, седяхме с Любо пред кръчмата, а бай Георги минава и се запътва към бакалницата. „Защо — казвам — не го викнеш да го поразпиташ за туй-онуй? Ще изгори човекът.“ „Защото, брат ми — казва Любо, — сега негов ред е да играе, не мой. Не можеш да искаш от даскала да ти отмени изпита понеже има риск да пропаднеш.“ „Подскажи му поне малко, дай му знак“ — настоявам. „Не, брат ми — отвръща Любо. — Има в живота такива едни моменти, когато подсказването не влиза в работа и никой не може да ти помогне, ако не си помогнеш сам, и никой не може вместо тебе да вземе решението, и ти единствен го взимаш и единствен носиш отговорност за него“ И когато подир малко бай Георги наново мина край нас, Любо не го погледна дори с крайчеца на окото, а камо ли да подхвърли „А, бе, много цигари си купил бе, бай Георги“ или нещо от тоя род, за да му подскаже нещичко.
Борислав не пита какво е станало с бай Георги, нито как е приключила цялата история, защото в момента мисли за друго. Но това, което той мисли, аз самият отдавна вече съм го премислил и знам отлично, че изходът е само един, ако това изобщо може да се сметне за изход.
— „Професионално погледнато“… — така щеше да каже Любо — промърморвам. — Той даже и личните си работи ги оценяваше „професионално погледнато“.
— Човекът не може да се оценява само професионално погледнато — възразява Борислав и в раздразнението си запалва още една цигара.
— Може… И трябва… Щом веднъж е влязъл в обсега на разведката. А Боян вече е влязъл. Досега те са го изучавали. Изучавали са го вероятно внимателно и подробно, за да не поемат излишни рискове. И сега вече идва ред на вербовката. Идва ред на изпита и само от Боян зависи дали ще го издържи или ще пропадне.
Преместваме се в хола, но и там разговорът продължава в същия дух, защото моят спокоен приятел, когато си науми нещо, тъй спокойно и неотклонно настоява на него, че ти пробива дупка в главата. Известно време се стремя да оборвам аргументите му, но постепенно ставам все повече слушател, отколкото участник в беседата, а по-късно навярно съм престанал да бъда и слушател, защото, когато в един миг се опомням, откривам, че лежа на кушетката, завит с някакво одеяло, а през тюлената завеса на прозореца вече светлее небето на ранното утро.
Следващите два дни представляват една дълга пауза. Дълга, защото е пауза на очакване. Компанията е под непрестанно наблюдение, но нищо в нейните действия не заслужава специално отбелязване, освен че вечерта на втория ден е ознаменувана с нова сбирка у Марго.
— До преди четвърт час лежаха като трупове — съобщава на заранта лейтенантът. — Чарли и Боян току-що заминаха с мотоциклета.
— Бъди в постоянна връзка с проследяването — нареждам. — Съобщавай ми за всяка промяна в ситуацията.
Цялата сутрин обаче не настъпва никаква особена промяна. Боян се отбива за малко в къщи, после двамата сядат в „Ялта“, а по-късно сменят „Ялта“ с „Варшава“.
Най-сетне към обяд пристига една заслужаваща внимание новина, макар и от друга посока: Томас е поел със секретарката си шосето към Панчарево.
— Навярно отиват да хапнат в „Лебеда“ — казвам на Борислав. — Ние, уви, не можем да последваме примера им. Струва ми се, че не е зле да се прехвърлим в пункта на Проследяването.
В пункта киснем повече от два часа, за да получим само три мършави новини: Боян и Чарли са се преместили от „Варшава“ в бирарията край Дървенишкото шосе; Томас и секретарката, точно според очакванията, са седнали да обядват в „Лебед“; Томас и секретарката напускат „Лебеда“, отминават Панчарево и се разполагат да починат недалеч от шосето.
Цялата тази игра с наблюдения от далечно разстояние, с постоянни съобщения и нареждания по радиото, с телевизионни и подслушвателни устройства, колкото и да ми е добре известна, е нещо съвсем непривично за мене като практик. Защото като практик съм свикнал на съвсем други неща. И преди всичко свикнал съм цялата тази техника да се намира не в моите ръце, а в ръцете на противника, да бъда не проследяващият, а следеният, не тоя, който поставя капани, а оня, който се стреми да ги избягва. Нищо. Малко разнообразие никога не вреди на нервите.