Реквием за една мръсница

Гробарите са привършили работата си. Единият взема дъсчицата с надписа и я забива малко накриво в мократа земя: Лиляна Милева. После двамата нагърбват лопатите и се отдалечават.

Приближаваме с Борислав и поставяме двете мизерни букетчета върху купчината черна пръст, додето реквиемът продължава дрезгаво да звучи. Две съвсем жалки букетчета върху тоя жалък гроб.

Останалото ще го довършат времето и дъждът. Земята ще се слегне и отгоре ще поникне трева, и надписът ще се изтрие, сякаш нищо не е имало и нищо не е било.

И си помислям, че всичко би могло да стане другояче.

И си казвам, че нещо е трябвало да се направи, макар да не знам какво.

Ние винаги се сещаме, че нещо е трябвало да се направи тогава, когато вече нищо не може да се направи.

И се отплащаме с няколко повехнали цветя.

Или с един реквием.