Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Още не знам — каза той и се завзира в далечината на юг.
Той сякаш не се тревожеше. Аз също продължих да гледам в тази посока.
Изведнъж той се сепна и посочи с лявата си ръка към някакво тъмно място в храстите.
— Ето го — каза той, сякаш бе очаквал нещо, което внезапно се бе появило.
— Кое? — попитах аз.
— Ето го — повтори той. — Гледай! Гледай!
Не виждах нищо, само храстите.
— Вече е тук — каза той с голямо нетърпение в гласа. — Тук е.
В този миг ме блъсна внезапен порив на вятъра и на очите ми залютя. Вперих поглед към въпросната местност. Нямаше абсолютно нищо необикновено.
— Нищо не мога да видя — казах аз.
— Току-що го усети — отвърна той. — Точно сега. Влезе в очите ти и ти попречи да го видиш.
— За какво говориш?
— Нарочно те доведох на този хълм — каза той. — Тук се забелязваме съвсем добре и към нас идва нещо.
— Какво? Вятърът?
— Не е точно вятърът — каза той строго. — На теб може да ти изглежда, че е вятър, защото ти познаваш само вятъра.
Напрегнах очи и се взрях в храсталаците. Дон Хуан остана безмълвен до мен за миг, после тръгна към близките шубраци и започна да кърши големи клони от тях; събра осем и направи сноп. Нареди ми да сторя същото и да се извиня гласно на растенията за това, че ги обезобразявам.
Когато двата снопа бяха готови, той ме накара да изтичам с тях до върха на хълма и да легна по гръб между два големи камъка. С невероятна скорост той нареди клоните от моя сноп така, че да покрият цялото ми тяло, после се покри по същия начин и пошепна през листата да гледам как така нареченият вятър ще престане да духа, щом станем незабележими.
За мое крайно учудване в един момент вятърът действително спря да духа, както бе предсказал дон Хуан. Това стана тъй постепенно, че ако не чаках съвсем целенасочено, бих пропуснал промяната. Известно време вятърът свистеше през листата около лицето ми, а сетне край нас постепенно бе утихнало.
Пошепнах на дон Хуан, че вятърът е спрял, и той ми отвърна също шепнешком, че не бива ни да мърдам, ни да издавам някакъв звук, защото онова, което наричам вятър, съвсем не е вятър, а нещо, което има собствена воля и може наистина да ни разпознае.
От нервност се изсмях.
С приглушен глас дон Хуан насочи вниманието ми към тишината край нас и пошепна, че има намерение да стане и аз трябва да го последвам, като с лявата си ръка съвсем леко отстраня клоните.
Станахме едновременно. За момент дон Хуан погледна замислено в далечината на юг, после се обърна рязко с лице към запад.
— Хитрец. Истински хитрец — измърмори той, сочейки към някаква местност на югозапад. — Виж! Виж! — подкани ме напрегнато той.
Загледах натам колкото може по-зорко. Исках да видя за какво точно говори, но не забелязах абсолютно нищо. По-скоро не забелязах нищо по-различно от преди; имаше си храсти, които сякаш се полюляваха от лек вятър, вълнуваха се.
— Тук е — каза дон Хуан.
В този миг усетих в лицето си силна въздушна струя. Като че вятърът действително бе започнал да духа, след като бяхме станали. Не можех да повярвам: трябваше да има някакво логично обяснение за това.
Дон Хуан се закиска тихичко и ми каза да не напрягам мозъка си с размишления.
— Да вървим да съберем пак клони — каза той. — Противно ми е да правя това с малките растения, но трябва да те спрем.
Вдигна клоните, с които се бяхме покрили, и натрупа малки камъчета и пръст върху им. Сетне, повтаряйки движенията от преди, всеки от нас събра още по осем клона. Междувременно вятърът продължаваше безспирно да духа. Усещах го как развява косата край ушите ми. Дон Хуан прошепна, че щом ме покрие, не трябва да помръдвам ни най-малко, нито да издавам някакъв звук. Много бързо покри тялото ми с клони, после легна и покри и себе си.
Останахме в това положение двайсетина минути и през това време се случи нещо съвсем необикновено; вятърът отново премина от силен и непрекъснат порив в слабо трептене.
Затаих дъх в очакване на сигнал от дон Хуан. В един момент той внимателно отмести клоните. Сторих същото и станахме. На хълма беше съвсем тихо. Листата край нас само леко, нежно потрепваха.
Очите на дон Хуан неподвижно се взираха в някаква местност, в храсталаците на юг от нас.
— Ето го пак! — извика той силно.
Неволно подскочих, почти изгубих равновесие и той ми заповяда с висок, повелителен тон да погледна.
— Какво трябва да видя? — попитах отчаяно.
Каза, че той, вятърът, или каквото и да е, е като облак или вихрушка, която се носи доста над храстите и се вие насам към възвишението, където бяхме ние.
Видях как в далечината върховете на храстите се разлюляха.