Светлина в мрака

— Във водата? — Тя изпищя и подскочи, загубила ориентация от ужас, но сигурна, че ще може по някакъв начин да достигне до брега.

— Е, да, но и по сушата има много змии.

Сора отново изпищя, този път още по-силно, препъвайки се по хлъзгавите камъчета. Уилям повече не можеше да запази сериозния си вид. Той избухна в смях.

— Никакви змии няма — каза той, като се заливаше от смях. — Никакви змии, но бих дал всичко на света, за да мога да видя лицето ти.

— Отново ли ме предизвикваш? — попита тя.

— Никакви змии. — Той се изкиска и потри лице с наметалото си.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Ревящо магаре. — Все още във водата, тя се придвижи по посока на смеха. — Ти си позволяваш да си правиш шеги за моя сметка?

— О, миледи! — Уилям се изправи. — Това, което направих с теб, не е по-различно от онова, което ти направи с мен.

— Какво имаш предвид.

— Монахиня? Ти ми каза, че си монахиня. И — той разтвори ръка — стотици други измами, призна ти.

Тя не отговори, защото всъщност не знаеше какво да каже.

— Наистина ли е толкова лошо, колкото предполагам? — попита той тихо.

— О, много по-лошо. — Угнетена, тя се чудеше дали да признае истината, или да продължи лъжата? И ако трябва да признае, какво да му каже? „Страхливка до края“, помисли си тя и се намръщи. Когато дойдеше време да му обясни тази хитрина, тя искаше да е сигурна за себе си, да не е сама в гората, където лесно можеше да бъде изоставена. И за предпочитане с някой, който може да го спре, ако той реши да я удари. Може би с лорд Питър, който ще признае своя дял във всичко това. Като взе това решение, Сора промълви с тон, който според нея беше естествен:

— О, измокрих си ръкавите.

Уилям се поколеба, а после прие промяната на темата, но настроението му видимо се промени.

— Трудно беше да не се измокриш, нали?

Пристягайки полата на кръста си, тя се съгласи.

— Да, аз… — и спря, смутена от неговата наблюдателност. — Какво искаш да кажеш.

— Шт. — прекъсна я той рязко.

— Защо?

— Тихо! — настоя той.

Като наостри уши, Сора чу откъм гората онова, което подозираше той.

— Уилям, наоколо има коне и хора — прошепна тя.

— Да. Ела тук. — Пипнешком той намери здравата си тояга и напусна скалата, като внимателно навлезе в потока недалеч от нея. — Качи се на камъните и стой настрана. — Уилям почака, докато тя изпълни нареждането и попита: — Какво виждаш?

Втрещена, Сора отговори:

— Виждам?

— Колко души са? На какво разстояние се намират?

— О, Уилям — започна тя тъжно, но шумът от смачкани клонки я прекъсна.

— Хванахме ги, Брони — каза един мъж на груб английски език. — Точно както ни заповяда Негова светлост.

— Сигурен ли си, че това са точно те, Морт? — попита друг глас.

— Да, двойка патки във водата, които очакват да бъдат пуснати в торбата — отговори първият.

— Според теб този големият е сляп, така ли? — попита вторият. — Иначе не бих искал да имам работа с него.

— Във всеки случай аз ще се занимая с развратницата — захили се похотливо първият глас.