Светлина в мрака

— Клер! — Гласът на Сора прозвуча ужасен и разстроен. — Откъде научи този стих?

— Лорд Питър ми го каза — отговори спокойно момчето, държейки повода на коня на сестра си.

— Знаеш ли какво означава това?

— Да. Това означава, че прислугата ще отиде в хамбара, вместо да ми пречат цяла нощ да заспя.

Уилям избухна в смях.

— Ура, ура — каза той.

Сора въздъхна.

— Хайде, хайде — успокои я Уилям, — плебейските удоволствия днес нямат никакво въздействие върху нас. Наслаждавай се на свежестта на летния ден. Вдъхни дълбоко ароматите на цветя и билки. Радвай се на движението на коня, който яздиш. Слушай как птичките се веселят в гнездата си.

— Уилям!

— Дръж се така, сякаш децата не са с нас.

— Въображението ми не е достатъчно богато за това — отговори укорително Сора.

Той се замисли, след което попита:

— Кимбол, къде точно сме сега?

Кимбол се огледа.

— В южния край на имението, близко до потока Финджър.

— Така и си мислех — каза Уилям доволен. — Защо не ни оставите с лейди Сора до водата, а вие да пояздите по поляната на изток оттук.

— Да, сър! — отговориха момчетата в един глас и поведоха конете по горската пътека.

— Днес яздихме доста дълго, мадам — обясни Уилям на Сора. — Ще ми се да си отдъхна сред природата. Отдавна не съм се наслаждавал на горската тишина.

Сора не каза нищо. Наистина тя не знаеше какво да каже. Глупавата идея я привличаше с неудържим копнеж. Тези пролетни дни ездата с Уилям и момчетата бяха събудили в нея желанието за нормален живот. Прагматичната жена беше надвита от вълната на непреодолимо желание. Сора повече не можеше да се примирява с този безсъдържателен живот, лишена от съпруг и деца. В ума й блуждаеха мечти: за сбъдване на непреодолимото желание на Уилям да прогледне, мечти за собствени деца, струпани около полите й, свещи, запалени в тъмнината около тях, докато светлината на любовта им не освети всичко.

— Моя скъпа и искрена приятелко, какво ще кажеш? — попита нежно Уилям.

Като се отърси от своите неосъществими фантазии, тя отговори:

— Аз също копнея да натопя краката си в прохладния поток. Водете, момчета.

— Ще трябва да оставите конете си тук — каза Кимбол. — Пътеката е тясна и доста оплетена с храсталаци.

С помощта на момчетата Уилям и Сора се настаниха до висока купчина камъни край потока.

— Спокойно е, нали? — Уилям опря гръб в нагрятата от слънцето скала. — Това е едно от любимите ми места. В ума си и сега виждам големите дъбове, разпрострели клони. Потокът търкаля камъчета по дъното. Върбата е натопила жадни клонки във водата. И всичко е зелено, така зелено, както може да бъде само в Англия през пролетта. — Като се подпря на лакът, той запита: — Прав ли съм? Така ли изглежда днес?

— Да — отговори тя с удоволствие. — Така изглежда. Колко си щастлив, че можеш да виждаш в ума си място като това.

Той се замисли върху казаното.

— Да, предполагам, че си права.

— И аз съм щастлива, че съм с теб, за да слушам песента за красотата на това място.