Царството на злото

— Едва ли. Добре ще е, ако успеем да се измъкнем от това мочурище преди да падне нощ.

— Може би ще успеем — каза Нъли. — Ако променим темпото. Не трябва да спираме да почиваме и да подхващаме празни приказки винаги, когато достигнем до твърда земя.

— Ако не спираме от време на време — възрази абатът, — изобщо няма да можем да се измъкнем от това мочурище. Човек трябва да има възможност да събере сили за следващата си атака.

— Ти си най-големият и най-якият слабак, когото съм срещал — каза възмутен Нъли.

— Винаги съм те харесвал, Нъли — отвърна абатът. — Колкото и да изглеждаш смешен, винаги съм те уважавал. Но в безсърдечните ти постъпки явно прозират черти на духовна бедност, която досега не бях забелязал…

— Престанете с тази препирня! — намеси се Харкорт. — Всичките участваме доброволно. Никой не е накаран насила.

— Искам да знам защо трябваше да газим в мочурището? — каза абатът. — Четиримата бихме могли да разкъсаме обръча от бабуните и да заобиколим по суша. В края на краищата бабуните не биха могли да направят кой знае какво, за да ни спрат. Онази в лагера просто я размазах.

— Според мен това е справедлив въпрос — каза Харкорт на Нъли. — И аз се чудех. Разбира се, ние ти повярвахме…

— Въпросът наистина е справедлив и аз с радост ще отговоря — каза Нъли. — Онази бабуна в лагера нямаше възможност да разбере какъв маниак има пред себе си. Понеже никога не е срещала такъв. А този благочестив и смирен християнин просто отиде при нея, вдигна десеткилограмовия си жезъл и…

— А какво трябваше да направя? — викна абатът. — Тя ни заливаше с вонята си!

— Опитах се да те предупредя — каза Нъли, — но беше късно. Ако можех, щях да те спра, но след като ти беше свършил своето дело, беше безсмислено. Единственото разумно действие беше да се махнем оттам. Трябва да призная, че и за момент не допуснах, че от земята ще излязат други бабуни, за да ни обсадят. Това, доколкото знам историята и характера на бабуните, беше немислимо. Наричам ги бабуни, защото вие ги нарекохте така, но те си имат друго име, историческо име…

— Много приказки изприказва — каза абатът, — но не каза нищо. Кажи ми сега, само с няколко думи, защо не трябваше да разкъсваме обсадата на бабуните?

— Съществуваше минимален шанс да успеем — отговори Нъли, — но само минимален шанс, при това на ужасно висока цена. Вие почувствахте Злото в тях, нали?

— Разбира се, че го почувствахме — отговори Харкорт. — Всичките го почувствахме. И вонята. Не знам кое от тях, Злото или вонята, се вкопчи в мен. Опитах се да го…

— В мен не се вкопчи — каза абатът.

— Говориш така, защото не си чувствителен — рече Нъли. — Проповядваш за душите, но самият ти нямаш душа и което е още по-лошо…

Абатът се изправи, вдигна жезъла си и извика:

— Как се осмеляваш да ми говориш така! Как смееш да казваш…

— Седни — заповяда Харкорт с леден глас. — И остави този проклет жезъл. Трябва да се държим достойно, дори и да загинем. Мърморейки, абатът седна, но не пусна жезъла.

— А сега — обърна се Харкорт към Нъли, — отговори на въпроса, без да увърташ.

— Отговорът е, че имаме работа със същество, което не прилича на никое друго в този свят — започна Нъли. — То идва от най-първичната обща същност на природата. Там са неговите корени. А ако си замислим, виждаме, че природата е жестока. Жестока и безучастна. Природата не проявява любов; тя не се интересува какво се случва на някого или на нещо. Няма начин да бъде омилостивена. Човек живее, съобразявайки се с нейните правила. Направете само едно малко отклонение от тях и тя ще ви убие, ще убие всички ни. Определението на Злото е липсата на любов. Едно същество може да бъде истински лошо само ако е напълно лишено от това чувство, ако няма представа за него. Истински лошият може да не обича дори себе си. Бабуните не са искали живот. Той им е бил даден по някаква неизвестна, загадъчна алхимия, която се намира в мъртвата и умираща материя на почвата. Те може дори да не харесват живота, да са ядосани и изплашени от това наложено им появяване в един свят, за който никога не са се молили. Започвате ли да разбирате с какво имаме работа?

— Да — отговори сериозно Харкорт. — Мисля, че започвам да разбирам.

— Ако бяхме атакували бабуните — продължи Нъли, — те може би щяха да ни убият, преди да можем да стигнем достатъчно близко до тях. Щяха да ни унищожат със Злото, което е в тях, или да ни задушат с вонята, или да ни отровят с отровата, която съдържат, или по някой друг начин. По-пълен отговор не мога да ви дам, защото повече от това не е известно за тях. Никой не може да претендира, че е специалист по бабуните. Преди да стане специалист, човек умира. — Той замълча, после попита: — Това удовлетворява ли ви? Този отговор достатъчен ли е? Никой не проговори. — Любимото им място за излюпване — продължи Нъли, — ако може да се нарече излюпване, е горската почва в необезпокоявани райони, където в продължение на години са се натрупвали слоеве от дървесни отпадъци, осигуряващи онези неизвестни фактори, които им дават живот. Онази почва в гората вероятно се е натрупала от незапомнени времена. Никога обаче не съм чувал за подобно нещо. Дори в най-древните легенди на моята раса не се говори за много бабуни, излезли едновременно. Мисля, че разправата с първата е накарала другите да излязат преждевременно. Нито знам, нито мога да си представя как са научили за атаката. В нашите легенди не се казва, дори не се намеква, че могат да говорят.